За глупостта и епизодичните роли - коледно отклонение

Когато бях малка, си мислех, че всички герои в книгите са умни. Щом са заслужили да ги разкажат, значи не може да са глупави, нали? Това е било вероятно заради приказките, в които глупавият герой - най-малкият син, най-малката дъщеря - всъщност винаги излизат умни, добри, работливи и си намират щастието именно заради тези си качества. В детските ми очи да си глупав беше непростимо. Помня, че се почувствах лично обидена и предадена, когато осъзнах, че глупаците съвсем не са рядкост в книгите.

Като студентка, докато се мъчех над действените анализи на не една и две пиеси, научих, че често накрая се променя някой от епизодичните герои, не главният. Епизодик е натоварен да носи надеждата и светлината, след като главните герои са се провалили в това начинание.

Когато бях малка/много-млада, си пожелавах да стана легенда.
Сега си пожелавам здраве. За мен и за всички, които обичам. Струва ми се, че останалото можем да си набавим сами. Като тези глупави герои от книгите, които печелят накрая. Или като епизодиците, които остават на сцената след като са изнесени труповете, след опустошенията, разделите, несполуките и всички значими драми, преживени от главните герои.

Честита Коледа на всички епизодици, главни герои, глупаци и умници. Бъдете здрави.

Такива неща днес.

Всички сме в мъглата

Обсъждам със съседа някои лични въпроси, които ме тревожат. Той, леко раздразнен, поклаща позамръзнали останки от листа:
- Не виждаш ли, че всички сме в мъглата! Прави каквото трябва според теб и позволи другите да направят каквото трябва според тях, и като се проясни ще наместиш нещата.
То хубаво, мисля си аз, докато зяпам изоставеното гнездо в клоните му, пълно със сняг - малко бяло петно в общата сивота - ама като страдам от липса на доверие.
Съседът мълчи. Аз роня трохи на гълъбите на перваза на прозореца, слагам семена на синигерите на балкона (разделям ги, че много се карат, чак до бой стигат) и изпълнена с мъгливи съмнения се прибирам у дома.
Такива неща днес.

Ехото на вятъра

Дон Фелипе се научи да маха за "здравей" и "довиждане", но го прави след като обмисли добре дали иска да отговори на поздрава, или не. Понякога вдига ръка доста след като човекът е отминал.
Днес влизам в кухнята, а той седи срещу прозореца и наблюдава как съседът му маха с клони. После дървото се успокоява и дон Фелипе решава да му отговори - вдига ръка, разперва пръсти, маха и се усмихва. Все едно ехото на вятъра живее у дома. 

Такива неща днес.

Бакшишът на лятото

Пътуваме през затворен град, който е като магазин за плажни надуваеми играчки - работи само през лятото. Празни улици, заковани капаци, пусти заведения - през витрината на едно видях забравена на барплота чаша, пълна с мидички.

Останали са двама-трима души - последни клиенти на масата на лятото. То е потропвало нервно по барплота, хвърляло им е неприязнени погледи, носело е бира с капки дъжд в нея.

Най-накрая - капнало от умора - лятото им е поднесло десерта, комплимент от заведението, с малко повече ром и авгостувско слънце в края на септември и е избягало без да дочака бакшиша си.

Онези двама-трима последни, настоятелни клиенти, са се пробудили с натежали глава, препили с море, преяли с пътешествия. Огледали са се наоколо - сезонните градове изглеждат остарели и в недобро здраве през есента - оставили са чашата с бакшиша на барплота и с гузни стъпки, гонени от вятъра, са напуснали града.

Такива неща миналата седмица.

Ламята, която влезе в дядовата ръкавичка

В търсене на нови възможности - в личен и професионален план - ламята стигнала до приказката за дядовата ръкавичка. Покашляла се, побутнала изтумбения ѝ палец:

- Хъм-хъм, има ли някой? Кой живее тук? 

- Аз съм мишчица гризанка. 

- Аз съм зайко байко. 

- Аз съм кумичка лисичка. 

- Аз съм мецан и много мразя да ме будят от зимен сън. 

- А ти кой си? - попитали в един глас животните. 

- Аз съм ламя. Може ли да живея при вас? 

- Такова животно не сме виждали - извикали в един глас обитателите на ръкавичката. - Покажи си главата на ей тоя разпорен шев, да те видим и ще решим. 

- Коя глава? - объркала се ламята. 

- Че ти колко имаш? 

- Две. 

- Покажи ни тази, която си харесваш повече. 

Ламята показала срамежливо усмихнатата си дясна глава там, където ѝ казали животните. Бузите ѝ били леко зачервени от вълнение, дишала учестено и миглите ѝ приличали на пеперуди в полет. 

- Каква си хубава, каква си весела! Влизай при нас, царски ще си живеем - посместили се животните. 

Влязла ламята в ръкавичката. Запушила с опашка разпраното място, за да не навява сняг вътре, да не им духа на останалите, а тя самата не усещала никакъв студ. Първо, защото била щастлива, че си е намерила приятели и второ, защото опашката ѝ била покрита с люспи, които били чудесна топлоизолация. 

Записали я животните на горска кухня, за да получава редовно пюрета (открехнали я, че има чудни пюрета от ябълка златна превъзходна), говорели си, смеели се. Идея си нямали, че в края на приказката дядото ще си намери ръкавичката, ще им разкаже колко опасно и коварно същество е ламята, и те ще я прогонят. Нейните мъки ще започнат отново, а всички останали животни ще се оглеждат гузно и ще се опитват да се убедят, че все пак добре са направили като са взели превантивни мерки и са изгонили най-милия и грижовен звяр, който познават. 

Такива неща днес. 

Изчистване имиджа на ламята

"Проблемът с принцесите е много сериозен - мърмореше ламята, докато си събираше багажа. - Аз искам да развивам малък бизнес - продажба на сандвичи и закуски - обществото ме обвинява в трафик на хора и неприемливи готварски практики. Отивам да кандидатствам за кредит, банковият служител вади няколко тома приказки от цял свят и ми вика "Много ви е лошо кредитното досие." Не може така да се живее."

Тя най-сетне стегна куфарите, успя да натика вътре и любимата си плюшена принцеса, бутна камъка на входа на пещерата на излизане и тръгна към дома на един още млад, непредубеден, неизвестен автор на приказки, разкази и романи, с когото беше сключила договор за изчистване на имиджа срещу слава и многобройни читатели.

Такива неща днес.

Как не беше развито производството на златни ябълки

В началото ламята била по-скоро вредител по овошките, при това не много разпространен. Хапвала веднъж годишно златна ябълка и през другото време хъркала в пещерата си. Добре, ама времената се променили. Пазачите на ябълката вече не идвали под дървото с хляб и лук в торбата, а с разни засукани манджи и гурме произведения в шарени кутии. И на нея ѝ се приискало нещо по така. Пюре от златни ябълки например. Ама откъде да намери повечко плодове, че да си направи? Тръгнала да търси из чуждите приказки. Намерила в една руска и в една на прибалтийските народи, но повече не успяла да събере и недоволна тръгнала да се прибира. По пътя обмисляла къде може да постави въпроса за недостатъчното производство на златни ябълки и кой би се наел да го стимулира. Героите на приказките, през които минавала гледали как бърчи чело, смръщва вежди, сумти и си мърмори и се уплашили. Вместо да се поинтересуват какво ѝ е, взели да ѝ предлагат дарове за омилостивяване. Ламята била добре възпитана и какво да прави, приела всички подаръци. Прибрала се в пещерата си заедно с пет принцеси, един сандък, в който живеела мечка, в мечката заек, в заека патица, в патицата златно яйце, в яйцето игла, а на върха ѝ животът на един от нейните съседи. Оказало се, че принцесите хич не ги бива да варят сладко, затова тя се заела с тази работа. Обелила ябълките, смачкала ги, добавила захар, бъркала с опашка до премаляване и когато сладкото било готово, хапнала и заспала. Принцесите събрали златните обелки, поделили си ги и всяка се върнала в царството си. Всички до една представили тайните си, неподходящи гаджета на своите бащи като спасители и избавители, като убийци на ламята, изпоженили се и заживели къде щастливо, къде не толкова. А ламята спала, спала, даже и не разбрала, че от вредител по овошките се е превърнала в унищожител на принцеси. Затова и никой не взел насериозно плана ѝ за повишаване производството на златни ябълки, и тая ниша остава неразработена и досега. Такива неща днес.

Тревога в градината на мама

Когато пристигаме, ленив разкош владее градината на мама.
Още на втория-третия ден от предните редици с цветя, тези най-близо до алеята, се понасят слухове за откъснати листа, за намачкани цветове - въобще за варварско отношение каквото не са понасяли от години. И най-притеснителното е, че повелителката на тяхната обетована земя като че ли не се интересува от проблема и се е съюзила с врага!

Дори безгрижният, лековат космос настръхва в подозрително очакване на бедствие. Той предава тревогата си на бръмбарите, които живеят в цветовете му на хотелски начала. Те пък я занасят на картофите, които я споделят с морковите, които я подхвърлят на краставиците, откъдето тя отскача чак до тагетиса, розите и смокинята в края на двора. На последната започват да ѝ капят плодовете от стреса. Ние ги събираме, изяждаме и така разбираме за възникналата критична ситуация.

Примамвам котките с паница мляко и малко наденички, назначавам ги за посланици на добра воля и ги разпращам из градината със следното съобщение:

"Расти, цъфти и давай плод в мир, зелени народе. Дон Фелипе все още не може да ходи без чужда помощ."

Спестявам им, че след месец-два това все пак ще се случи и се надявам на успешен съюз с есента.

Такива неща тези дни.

На другия край на земята

Той много се страхуваше, че следващият път ще се прероди в китаец и няма да разбира нищо от това, което говори майка му. В сегашното му семейство и в детската градина хората говореха само на български. Вярно, баща му обясни, че тази работа с прераждането, за която беше чул по телевизията, не е много сигурна, но все пак. Дълго се чуди какво да направи, за да не се прероди в Китай. После тръгна на училище, влюби се, заживя далеч от родителите си, назначиха го за важен шеф в още по-важна фирма, ожени се, пътува по света, родиха му се деца и той забрави за тази работа с Китай. За прераждането си мислеше от време на време, но му се струваше, че това на него няма да му се случи. Както не му се случиха много други неща. Но той и за тях беше забравил.

Когато остаря и децата му го напуснаха, а жена му започна да си записва по ръцете „внук ми се казва Антон”, „загубих се, заведете ме в къщи”, отново си спомни за възможността да се прероди от другата страна на земното кълбо. Това, че няма да се разбира с околните вече не го притесняваше. Но много му се искаше да знае как изглежда светът през очите на един китаец. Затова опитваше да гледа само с притворени очи. Вещите губеха очертанията си. Подробностите избледняваха. Виждаше само най-важното, което толкова години му беше убягвало. Един ден го заслепи силна светлина и очите му съвсем се затвориха.

На другия край на земята, един възрастен китаец умираше с широко отворени очи.

Сезонно подхранване на надеждите

Съседът, неуморен флиртаджия, този път успя да се справи с капризите на зимата, но се пречупи пред поройната любов на лятото. Гледам го - унил, с тук-там счупени клони, които висят от короната му и съхнат. Далече са, за да го отърва от тях, да му олекне. Ще си стоят там, ще му напомнят летните драми. 

После ще дойде есента и ако е достатъчно взискателна и настойчива, клоните ще паднат, ще останат само белези. Тя, есента, е малко чувствителна, едва ли ще понесе да ги гледа. Ще си събере двата сака листа и ще си замине. Съседът ще пострада, но умерено. 

После ще дойде зимата, ще трябва да ѝ се обяснява какво е ставало в нейно отсъствие, да я уверява, че държи на връзката им. Но зимата знае кога да е капризна, кога да прояви здрав разум, ще покрие и съседа, и белезите му, и падналите на земята клони с белия шал на прошката. 

После всичко ще започне отначало. Само клоните ще гният, ще се превръщат в пръст и ще помагат на съседа да подхранва надеждите за умиротворена лятна любов, която идва и остава. Така, докато горкият не грохне и не се превърне сам в храна за надеждите на друг някой млад и зелен, който наднича през прозореца на нечия кухня. 

Такива неща напоследък при съседа. При мен - съвсем други. 

Много и малко

Един мъж, на който всичко му е по много - височината, широчината, жегата - седи на пейка в парка. Към него се приближава жена, на която също всичко ѝ по много и се хвърля на врата му. Прегръща го, целува го по челото, по устата, скрива го целия (този голям мъж) в прегръдките си. Той се смее и гълъбите се плашат. После ѝ подава чаша, която изглежда миниатюрна в ръцете му:
"Взел съм ти айс кафе." Тя сяда го него и двамата притихват, докато отпиват следобеда на малки глътки. Такива неща днес.

Дон Фелипе и пристанищата

Второто пристанище в живота си дон Фелипе приветства с радостни възгласи. На първото спеше, та допуснахме, че го е приел спокойно. Но второто, о! второто. Опита дървените му пейки на вкус, ококори се срещу полюшващите се яхти, опита се да хване няколко слънчеви зайчета и изгледа снизходително майка си, която крещеше: "Виж, виж рибките!". След това се оттегли да отдъхне в количката си. На третото пристанище вече се чувстваше като у дома си - плюеше пюре по преминаващите хора и приемаше с благосклонна, оранжева от тиква и моркови, усмивка това, което му говореха. (Какво му каза всеки на собствения си език не разбрахме, но изглежда, че и Фелипе, и непознатите се разделяха доволни от общуването един с друг.) Хиляда километра по-късно отново сме в нацупената София. Дон Фелипе спи, разперил ръце и крака, а аз пия кафе със съседа и се опитвам да му обясня какво представляват пристанищата и защо е важно да опознаеш отрано техните особености, ако искаш да плаваш спокойно през живота и да се възстановяваш бързо от житейските бури и корабокрушения. Такива неща днес. И напоследък.

Няколко версии за удавниците в купата с таратор

Тази нощ две калинки са се удавили в забравения на масата таратор. Той я е поканил на романтична разходка по перваза на прозореца. После са видели голямата червена купа. "Гигантска калинка, паднала по гръб - вероятно си е казал той. - Удобен случай да се представя като герой в очите на любимата. Ще помогна на горкото същество!" и двамата са изминали дългия път от прозореца, през жълтата земя (паркета), синята планина (крака на масата) и оранжевата равнина (покривката). Стигнали са до гигантската калинка, изпаднала в беда, покатерили са се по нея. "Бягай! Капан!" - извикал е той, но е било вече късно и двамата са цопнали в таратора. Или пък тя е видяла купата първа и е решила да го изпита. "Можеш ли да ме преведеш през шарените земи чак до червената?" и той се е съгласил. Стигнали са до купата, миризмата на таратора ги е упоила и докато са падали безпомощно в него, той си е мислел: "А можех по-рано тази вечер просто да ѝ предложа да се омъжи за мен". От нея се е чуло само едно тъничко "Ах!" и после "блъб" и никой не може да каже съжалила ли е за каприза си, или си е помислила: "Какъв трагичен и красив завършек на нашата любов, като в роман!". Може би истината е съвсем друга. Може би изобщо не са били двойка влюбени, а двама наперени младежи, отдали се на приключения. Или старци, тръгнали да търсят изгубения си син - някоя сойка им е казала, че последно го е видяла да върви по посока на кухненския прозорец, докато се е облизвала след вкусния обяд. Догадките са хиляди. От човешка гледна точка единственото сигурно е, че две калинки са загубили живота си поради немарливост на домакинята, забравила да прибере таратора в хладилника. Всички оцелели след трагедията обитатели на кухнята и на главата на съседа са съгласни за едно - от сутринта навсякъде мирише на липа и обичайното ежедневие е невъзможно. Такива неща днес.

Нещо ми убягва

Седим с дон Фелипе на терасата и той се опитва да ми бръкне в устата, за да разбере къде държа думите. Подозирам, че особено се интересува от дългата версия на "Рано ранила Мецана...".
Междувременно съседът се занася с две сойки и се опитва да ги накара да се преместят в празното гнездо в клоните му. Неудобно е така някак, за първа година без квартиранти. После дон Фелипе лови капки в банята, а съседът въздиша тежко (сойките отлетяха), лови въздишките и ги окачва по листата си.
В крайна сметка и двамата се кротват. Единият в леглото, а другият до кухненския прозорец, за да си говорим, докато шетам.
Само аз не се опитвам да уловя нищо. Седя, гледам, слушам, възхищавам се и от време на време въздишам, защото колкото и да е пълен животът, знам със сигурност, че нещо ми убягва.

Такива неща днес.

Защо мечките спят през зимата

За да могат да се справят с всички вълнения, емоции и впечатления, които са натрупали през останалите сезони.

Такива неща днес.

Смяна на зимната кожа с пролетна

Има един ден, в който забелязваш, че времето между 17 и 21 часа се разтяга и сякаш побира в себе си още цял един ден. Това, разбира се, ако нямаш да вършиш хиляда неща, а си в парка или небрежно си се отпуснал на дивана и обясняваш, че зайчето казва "хруп-хруп-хруп", защото непрекъснато хрупа моркови. (Проблемът с жирафа, охлюва и костенурките остава - те са възпитани и ядат безшумно.)

Та в този ден, без значение дали съседът тайнствено мълчи и само поклаща зелени букли, или шушка и бърбори без почивка; независимо дали е слънчево или времето е мускуриво и докато дъждът умие очите на деня, той вземе, че си изцапа устата, неволно и противоестествено дори, напук на всичките си грижи и въжделения, се чувстваш лек, щастлив и малко се вълнуваш. Чудиш се защо и изведнъж се сещаш, че е началото на май, което обяснява всичко. Май без да забележиш си съблякъл зимната си кожа и си се пременил с пролетна. 

Такива неща днес. 

Късогледи извинения

Докато сваря да поговоря със съседа, защото забелязах, че се е опъпчил, а помня, че пубертетът е тежко време (въпреки че вероятно е тийнейджър, който се радва на пъпките си), той вече се разлистил. Забелязах го чак когато днес дон Фелипе се разпищя от изумление пред огромното зелено нещо, надничащо в прозореца.
Вечерта излязох при него на терасата.

- Шшшхшшмуууушшхссшшш - посрещна ме той. - Не си намирай извинения, че минаваш през дните със затворени очи, някой ден ще поискаш да ги отвориш и даже няма да разбереш, че не можеш.

- Влезе ми прашинка в окото - измърморих аз, влязох да си промия лещата и го оставих блажено ухилен да се прегръща с тъмнината.

Такива неща днес.

Да се подарим на пролетта

Вчера сутрин съседът, накичен с бисери и диаманти, се фръцна пред прозореца, спомена, че нощният дъжд бил много щедър и хукна да пресреща пролетта. Бил подходящият момент да я омае, да я очарова с блясък и богатство, та този път да цъфне първи, а не да се свива почти до средата на април, ако не и по-нататък, като пъпчив тийнейджър на танцова забава. 

Днес излизаме с дон Фелипе на терасата да пием чай, сядаме на шезлонга, увиваме се в одеялото и съседът провесва нещастен клон до нас. Носел се слух, че е много сериозно това момиче - пролетта, неподкупно, с принципи. И той се отказал да я гони, и без друго по пътя прахосал всичките си бижута. 

Така е, съгласявам се аз. После му напомням, че ако те е грижа за някого, това, което му подаряваш обикновено не са неща и тримата потъваме в безмълвно очакване да пораснем, да ни дойде акъл и смелост да се подарим на пролетта. 

Мемоари на незнайното старче

Две старчета стоят на тротоара и нещо заговорничат. Едното е облечено с избеляла бежова канадка и носи каскет. Другото е с дълго сиво палто и поомачкано бомбе. Явно бързо постигат сговор, защото съм още сравнително далеч, когато старчето с канадката леко се отдалечава и вдига към очите си очукан фотоапарат. Старчето с бомбето вади наръч изписани листове от чантата си и застава под едно дърво в лек профил. Отпуска ръка, така че ръкописът да излезе на преден план и замислено свежда поглед към него. Старчето с канадката щраква веднъж, после втори път и доволно се запътва към модела си.
Аз ги подминавам и си мисля, че ей такава снимка - на момента, в който двамата правят снимката - би трябвало да стои на задната корица на "Мемоари на незнайното старче".

Такива неща вчера.

С натежала глава

- Тая сутрин съм малко чики-рики - хили се нервно съседът.
- Сега ще ти олекне на главата - каня аз на закуска шестте врабчета, настанили се в короната му и после изтръсквам снега от клоните му.

И докато те похапват, той се поизправя, а навън изгрява слънце.

Такива неща днес.

Важен въпрос с любовен завършек

Сутринта съседът ме посреща облян в сълзи и с много сериозен за него въпрос - сега той съсед ли е или съседка. Защото, от една страна, е дърво - значи съсед. От друга, е липа - значи съседка. 20 години и повече бил живял така, но това не можело да продължава. Самоопределение трябвало да има и яснота. Защото иначе дори картичка за свети Валентин не можел да изпрати - като не е сигурен какво е, съвсем му е объркано и какъв пол трябва да е обектът на чувствата му. Правя си силен чай, обърсвам сълзите от най-близкия клон и го убеждавам в следните неща: - не се мешай в работата на природата - ако те е направила хем съсед, хем съседка, сигурно си има причина за това; - първият, на когото трябва да изпратиш любов, пък ако ще и без валентинка, си самият ти, научиш ли се да се обичаш, лесно ще откриеш и тези, на които искаш да дариш любов; - не, няма никакво значение какъв пол са. Допивам чая, полузамръзнала и му казвам, че вече трябва да се прибера на топло. В отговор, той ми дава последното, кой знае как оцеляло досега, есенно листо от короната си. Взимам си валентинката и влизам вътре. Такива неща днес.

От лайфстайл до лайфстайл или съседът и кокошките

- Защо гониш синигерите, сойките и гълъбите, момче? Оставила съм им закуска, какво само се драчиш и не им даваш да кацнат? - мъмря аз съседа, събирам разпилени трохи и зърна и се опитвам да примамя птиците да хапнат.

- Сменям концепцията - гордо ми обяснява той. - Ще се насоча към по-практичен лайфстайл, тъкмо да съм ти полезен и на тебе. От днес вече не искам тия пилци да скачат по мен, ще помисля какво да направя, така че да привлека кокошки да кацат по клоните ми.
- Аха! - почесвам се аз. Чудя се как деликатно да му обясня, хем така, че да ме чуе и разбере, че за лайфстайла на едни са необходими само кокошки, а лайфстайла на други включва общуване със синигерите и сойките, и прогонването на всяко пернато е заплаха за съществуването на летенето.

Такива неща днес. 

Стопяването на леда

Понякога поглежда през прозореца навън, към сивото, мъгливо нищо, обгърнало дома ѝ и вижда смътни очертания на кораби, заседнали в леда. Един, два, три.

- Корабите! - прошепва полугласно всеки път и се любува на непотребната им във момента сила, на окованата им в ледени вериги мощ. После продължава изпълнения си с незначителни задачи ден. Трябва да се почисти, сготви, да се измият стъклата на прозорците и огледалото - за да е сигурна, че няма да пропусне първите знаци, че мъглата се повдига, че ледовете се топят и корабите освобождават място, на което да пристигне пролетта.

- Къщата! - разочаровано възкликва екипажът всяка сутрин след като е погледнал с надежда през люковете на каютите. После отива да лъска и да мие кораба - да е готов за плаване, ако... когато...

Никому не хрумва да тръгне през мъглата, към къщата или към някой от корабите, за да помогне с нетърпеливите си стъпки за стопяването на леда.

Кризите на сезона

- Искам истински живот с вас! Писна ми от тази виртуална реалност! - извива се съседът така, че синигерите не смеят да кацнат на него.
- Какво ти става, бе момче? - подръпвам го за клона. - Май мръсният въздух ти дойде в повече?

Не била такава работата, ломоти сърцераздирателно съседът. Не искал вече само през прозореца да наднича в креватчето на младежа, нито да си говорим с ръце и клони през стъклото, когато е студено. Искал да слезем долу и да вържем люлка, и да се облегна на ствола му да четем книга, и да погалим грапавата му кора, да се запознаем с мравките, дето имат кооперация наблизо, и въобще имал нужда от истинско общуване, от истински живот.

- Всичко, което изпитваш е истинско за теб, дори да е лъжа за другите - успокоявам го аз. Уверявам го, че връзката ни е сериозна и да, реално съществуваща, че щом стане топло ще слезем долу при него, а у дома прозорецът ще е отворен по цял ден. Пия чай, гледам Филип, който се стряска в съня си, размахва ръце срещу своите бебешки безпокойства и си мисля за кризите на зимата, лятото, пролетта и есента.

Такива неща днес.

За едно кожено палто

Съседът се превива от смях, защото два синигера го гъделичкат по клоните с подскоците си. 

- Тази сутрин видях жена с кожено палто да рови в кофата за боклук, сигурно нещо е изхвърлила по погрешка - казвам аз, докато им роня трохите за закуска. 

- Не, клошарка е - отвръща съседът поуспокоен. Пернатите вече са на перваза, грабват по някоя троха, отлитат бързо с нея, да не им вземе някой съкровището, и после се връщат за нова. 

- По какво позна - питам, да не би да се върти наоколо, а аз да не съм я забелязала досега? 

- А не, по палтото - свива клони съседът и потъва в мълчание. 

Такива неща днес.