Sunday, December 10, 2017

Целува ли го или ...

Откакто съм се прибрала не съм имала време за съседа. Влизам сутринта в кухнята да го поздравя и виждам на перваза на прозореца два гълъба. Единият протяга шия и докосва с човка човката на другия. 

"Целува го" - си помислям първо. 
"Взима му последната троха от устата" - е второто, което ми хрумва. 

Поглеждам към Филип - роден само преди седем дни, най-новият член на нашето семейство, и решавам категорично: 

"Целува го."

После оставям мъника в креватчето и се връщам да нароня още трохи по перваза. За всеки случай. 

Такива неща днес. 

Wednesday, November 29, 2017

Как е вашето очарование днес?

Влизам днес в аптеката, същата, в която аптекарките обсъждаха разпалено какво е Бог, и се нареждам на опашката. Чакащите са много - кашлят, подсмърчат, шушкат с рецепти. Който си е взел хапчетата, стои до вратата и се опакова с пъшкане преди да излезе на студа. Който му е ред на касите, като че нарочно си търси портмонето в чантата по десет минути или намира за какво да се заяде със служителките, или си изпуска първо шапката, докато я взима му падат покупките, а после на пода със звън се разпиляват монети. Всички пуфтят и се чумерят. Аптекарките сноват до хранилището и обратно и от лицата им лъха повече студ, отколкото би влязъл ако вратата на аптеката стои перманентно отворена.

В тази напрегната, ледена атмосфера влита с пъхтене нисичко чиче. Сваля ушанката, няколкото косъма на голото му теме щръкват жизнерадостно нагоре и той с широка усмивка се провиква:

- Здравейте, госпожи! Как е вашето очарование днес?

С очите си виждам как лицата на аптекарките се разтопяват, по дървените рафтове избиват зелени листа и млади пъпки. Усещам, че в помещението е топло. Клиентите ловко подават пари, чевръсто прибират покупките си и пожелават на всички хубав ден преди да излязат от аптеката.

Чичето си изчаква реда, купува каквото му трябва, разсмива едната аптекарка, прави комплимент на другата, нахлупва си ушанката и изчезва. И аз се прибирам. Много е студено, а пък вий сигурно щъкате навън по задачи и ви измръзват малките пръстчета на краката или палците на ръцете, та реших да ви попитам:

Как е вашето очарование днес?

Monday, November 13, 2017

Ластичността на бието, битието и човекът в търсене на смисъл

Представи си, отскоро си се захванал да правиш нещо, вложил си в него енергия, труд, време, вероятно пари и изведнъж се сещаш да питаш околните: "Абе аз това, дето го правя, има ли смисъл?". Някои те потупват окуражително по рамото, други ти казват: "Ко? Не!", трети добавят, че то по принцип нищо няма смисъл, всичкишеомрем и в тая държава нищо свястно не може да се направи.

Аз пък си мисля, че е малко сбъркано да питаш някой друг има ли смисъл това, което правиш. Какво точно питаш? За кого дали има смисъл? Ако за теб няма, защо си се хванал? Ако за другите няма, това вероятно е било видно много по-отрано. И проблемът всъщност не е има ли смисъл, няма ли, а че не задаваш правилните въпроси. Като например: "Къде е проблемът на това, което правя, че така е зациклило и не върви? Къде е и как да го поправя?"

После си напомням да не се разсейвам, връщам се към текста, който проверявам и прочитам следното изречение: "Битието е ластично".
Бре! Откъде в текст за рокли се взе таз длибока мисъл? Чета отново за всеки случай, само за да разбера, че за мен може битието да е ластично, но за други ластично е предимно бието. Което е добре - трябва да е спокоен човек, че няма да се удуши, ако кривне с няколко сантиметра от предварително определените мерки в търсене на смисъл.

Такива неща днес.



Saturday, November 11, 2017

Важните неща

Оглеждам критично съседа - съвсем е оплешивял, само на две - три места са му останали листа - и се сещам, че един немалък клон се беше отчупил от него в края на зимата. Навеждам се през прозореца, някъде в по-ниското беше светлият белег, а сега не го намирам.

- Помниш ли, момче, че пътят до пролетта ти костваше цял един клон? 

- Помня, разбира се, но вместо да се навеждаш да търсиш белег от рана, вдигни глава и погледни от другата страна на ствола - там, където избиха два нови клона. До другото лято ще пораснат толкова големи, че още поне една сойка и две свраки да си свият в тях гнезда. 

- Аха - извивам врат аз, за да направя каквото ми казва. А той ме успокоява: 
- Пий си млякото, все някой ден ще свикнеш и ти да виждаш важните неща. 

Такива неща днес. 

==============

А вие, ако искате, припомнете си колко е дълъг пътят до пролетта

Thursday, November 02, 2017

Уроци по устояване на вятъра

- Гледай сега - поклаща се съседът - огъваш леко само външните клони на короната, така че да не позволиш на вятъра да стигне до сърцевината ѝ, и щом му видиш гърба, пак се изправяш. Дали не е проява на малодушие? Не знам. Но така съхраняваш невредими всички буболечки, птици и техните яйца, които живеят в главата ти. Ако му се опънеш, той ще мине право през тебе, ще те изпочупи, ше ги разгони. Ако се огънеш много, ти сама ще се счупиш.

Хич не се вживявай - мърмори - докато помага на новодошлия кълвач да се намести на клона - тайната е в баланса. Айде сега, вдигни ръце, представи си, че си дърво и...

Съседът ме тренира как да устоявам на вятъра, след като снощи му споделих, че въздушните масите в главата ми усилено се придвижват от места с високо към места с ниско атмосферно налягане и положението е "Ах! Ох! Ех! Ама... Еееее....!"

Такива неща днес.

Thursday, October 26, 2017

Да срещнеш Туве Янсон или поводи за безпричинно щастие

Клатушкам се с тролея, примижавам като котка и опъвам врат - да събера повече от слънчевите лъчи, които влизат през прозореца, когато на седалката срещу мен сяда Туве Янсон.
Забравям и слънце, и щастие, и циганско-лятно блаженство и я зяпвам невъзпитано. Тя е! Същата! Ами сега? Много искам да ѝ кажа нещо. Обаче как? Не мога току-така да заговарям непознати. От друга страна, тя не е непозната - толкова спомени имам с нея. И все пак... "Здравейте, госпожо Янсон, искам да ви кажа..." - не върви. Освен това не съм сигурна, че мога да изрека нещо особено умно в момента. Дали да не я поканя на мълчаливо капучино в парка? Не, това е още по-нахално. А може би само да я пипна по ръката? Обаче как да ѝ обясня защо я пипам, тази непозната жена? "Казвали ли са ви, че приличате на Туве Янсон?" или "Обичате ли Туве Янсон?", или "Добър ден, искате ли да пием капучино в парка и да ви прочета разказа за Филифьонката? А! Вие много добре го знаете този разказ! Знаех си, знаех си, госпожо Туве, че сте вие!"

И се усещам, че докато трескаво превъртам сценарии в главата си, съм я зяпнала невъздържано, алчно. Направо съм заградила пространството около нея с любопитен, жаден поглед и никой не може да мине покрай нас. Още малко и съм готова да я изям! Много се засрамвам от себе си. Налагам си да обърна глава към прозореца и да си мисля за други неща. И все пак - да срещнеш Туве Янсон в ден, в който си щастлив без причина, не е ли това възхитително? На следващата спирка дамата става, за да слезе. Минава покрай мен, пипва ме по рамото и ми пожелава хубав ден.
"Хубав ден и на вас, госпожо Янсон, хубав ден!" - промърморвам изненадано аз, но тя вече е изчезнала. Не я виждам на спирката, нито на улицата.

Есен е, слънчево е, уж няма конкретен повод за щастие, но щастие има. Какъв по-хубав момент да си препрочете човек разказа за Филифьонката. Оставям го тук, за да си го припомните и вие.

Такива неща днес.

Friday, October 20, 2017

Аплодисменти на сбогуване

Привечерно време. Прозорецът е отворен. Аз съм седнала на пода и си дращя нещо. Изведнъж чувам аплодисменти. Тихи, почтителни, дълги - от най-хубавите. 

Хм, хм... вярно, че пях следобед, но едва ли съседите чак сега излизат от вцепенението, последвало моето изпълнение. 

Вдигам глава към прозореца и гледам - повечето листа на съседа се пускат от дървото и скачат. Земята е далече, но те изглеждат спокойни като японски войни, изпълняващи дълга си. Много са. Почти всичките. И причина за аплодисментите е този им последен полет. Обединили са се с вятъра и се изпращат подобаващо. 

Хем е нормално, нали - есен, листопад, какво толкова, хем е възхитително. Затова зарязвам важната си работа и тихичко им ръкопляскам за сбогуване и аз. 

Такива неща вчера. 

Tuesday, October 17, 2017

Как се добива злато от мед

Открих как се добива злато от мед. Предупреждавам, че рецептата е неприложима без дърво пред прозореца. И така...

Ставате в 7 без малко сутринта в средата на октомври. Дърпате завесите. Връщате се в леглото и се опитвате да останете будни. Гледате как рошавата глава на вашия съсед изплува от сумрака и става медена. После не мърдате и наблюдавате търпеливо как се сменят нюансите на мекото червено-кафяво, как се прокрадват в него светли жилки, превземат едно по едно всяко листо, цялото, плъзват по смутената му плът. Листата пребледняват, пребледняват, пожълтяват и така чак до 7:30, когато окончателно се превръщат в златни.

После вече може да станете и да си вършите работата. Хвърляйте по едно око през прозореца от време на време и му се радвайте, защото вятърът има навик точно това злато да го отмъква под самоуверения нос на хората.

Такива неща днес.

Thursday, October 12, 2017

Козметичните процедури на есента

Съседът прилича на прошарен господин, който се готви за среща със своенравна госпожица, току минала прага на детството. От сутринта скубе изсветлели коси - жълти листа се сипят на поразия около него. Дошъл е нов кълвач - младеж с черно кепе и червено елече - който обещава да го подмлади, да му заглади бръчките. Не спира да го почуква оттук-оттам и да му говори: къррр-тъп-топ-та-та-кърр. Опитвам се да го убедя да не се разделя първи от цялата малка гора, че и доброволно, с короната си. Но той вече е навлязъл в онзи коварен сезон, в който не усеща топлината на есента, не може да ѝ се зарадва, страхува се от зимата и се чуди само за какво да се хване, за да пусне корени обратно в младостта. Затова аз и синигерите примирено се подпираме на перваза, кълвем си сушените плодове и мюслито, и обсъждаме какви козметични и оздравителни процедури ще му приложи есента, за да го върне в реалността. Такива неща днес.

Monday, October 02, 2017

Тревожна тенденция, която не забелязваме и шампоаните за нормална коса

Разбирам, че по света и у нас се случват важни, сериозни събития. Следя ги - кога с ярост, кога с изумление, кога със силно щипане, за да повярвам на очите си. Но!
Стават и други тревожни неща. И то съвсем под носовете ни, така де.. зависи кой колко е висок, но... Имам предвид шампоаните. Като начало.

Днес забелязах, че на рафта в дрогерията няма шампоан за нормална коса. Има за силно хидратиране, дълбоко подхранване, пърхот, мазна, суха, много суха, чуплива, изтощена, накъсана, загубила блясъка си, изтъняла, боядисана, боядисана и изтощена и не знам още каква коса. Обаче няма за нормална. Явно е задължително да има по-сериозен проблем. Никой не иска да помага за навременното отстраняването на някакви обикновени грижи. Нищо героично няма в производството на най-обикновен шампоан, който просто измива мръсната коса без заедно с това да стимулира растежа ѝ, да я подхранва или направо да ѝ помага да си сменя цвета според настроението на собственика ѝ.

И човек започва да се притеснява. Той досега наивно си е мислел, че всичко му е наред. Не, че е идеално, но си има едни такива, проблеми, които на общия фон изглеждат незначителни и дори изобщо не са проблеми. А сега се оказва, че това е клопка. Не може току така да се чувстваш нормално. Да имаш най-обикновена коса, която има нужда от най-обикновен шампоан и дори да искаш да намериш такъв в магазина. Ами ти, с твоята наглост, сигурно скоро ще започнеш да поздравяваш с "Добър ден", когато влезеш някъде, ще пресичаш само на зелено, ще искаш шофьорите да спират на пешеходна пътека и хората да застават отдясно на ескалатора в метрото. Бог знае какво ще ти хрумне да поискаш утре!

Сега, ако продавачката в дрогерията чете за моите тревоги, ще ме принуди да призная, че на рафта, сбутан в дъното, в левия ъгъл, има един шампоан за нУрмална коса. Обаче! Аз съм старомоден човек с принципи. По-скоро бих се съгласила да отлепя сгрешените и да залепя етикети с правилен надпис на цялата партида шампоани за нУрмална коса, отколкото да си дам парите за продукт с такъв етикет. Ако производителят е видял грешката и си е казал:

"Много важно, една грешка! Кой ще я забележи, те и без това потребителите масово са неграмотни!", то аз с удоволствие ще му върна същото отношение:

"Много важно, някакъв смотан, обикновен шампоан! По-добре да си купя такъв, който дава блясък. То и без това всичко е в гламура, лазура и сиянието в наши дни, притрябвала ми е нормална коса и етикети без грешки."

И така, заслепени от блясъка на косите си, от сияйните си кожи, от божествения вкус на храната, от уникалните аромати, уредите, които вършат всичко сами, хилядите възможности за незабравими забавления, по-лесните начини, екрана на новия смартфон, който отразява и подчертава светлината на ослепителната ни персона изобщо не виждаме какво става всъщност. Откриваме, че никой вече не застава отдясно на ескалатора в метрото чак, когато бързаме и се сблъскаме челно с някой също толкова ослепителен като нас. И не ни хрумва, за съжаление, нищо нагло, което да си поискаме. Като например шампоан за нормална коса. И някои други насъщни неща.

Такива неща днес.

Sunday, September 24, 2017

Хитът "пролет иде и аз те обичам"

Като се затлачи понякога игличката на мисълта от впечатления и емоции, и започне да дращи по тая грамофонна плоча мозъка, не се спира с дни. Събуждам се преди седмица току до морето, хора никакви, само палми с жълти към изсъхнали кичури в брадите и какво чувам в главата си? "Пролет иде и аз те обичам"... Добре е, можеше да е нещо тъжно, неприятно или дори заплашително. Скитосваме по разни брегове, села, пристанища. Виждам как риба тон подскача над вълните и сърцето ми подскача заедно с нея - "Пролет иде и аз те обичам"... После две риби цопват в залеза и седя на терасата, мълча, слушам заплахите, дето ги сипе черната дупка, глътнала морето. Струва ми се, че малко се изсилва.Затова и не хуквам да го спасявам. На другата сутрин го е изплюла обратно. Слънцето глади дантелените якички на вълните - "Пролет иде..." . Сардините са все така вкусни - "... и аз те обичам".... Яхтите се поклащат и посбутват - сигурно се питат: "Теб къде ще те зазимят? - Ами тебе!" и се успокояват една друга, че пак ще се срещнат следващия сезон. Иде, "пролет иде..." Една почти двуметрова жена влиза в морето привечер. Приятелката ѝ остава на брега, говорят си, все едно какво, докато се чуват всичко е наред. Докато едната не се разсее за малко и другата не замлъкне сред вълните... "... и аз те обичам"... После ние и приятелката гледаме към тъмното, обаче там никаква двуметрова жена не се вижда. Вечерта от романтична морска в края на сезона става тревожна морска в края на сезона. Приятелката подхваща краищата на жълтата си рокля и "пролет иде" се затичва към хотела на брега, "Пролет иде..." и в това време виждам как на почти два метра височина по тъмния плаж се носи бяло облаче - шапката за плуване на двуметровата жена със самата жена под нея - "...и аз те обичам"... отдавна не съм била толкова доволна да видя мутрата на някой непознат... Последен ден - нов плаж под старото слънце и планини в далечината, а зад нас вече капаците на всички къщи са затворени, и наровете в градините дават червен сигнал "Тръгвайте си, време е." И ние какво да правим, тръгваме. Чувам как съветът на гларусите, пищи след нас, докато изчезваме в една брезова горичка: "Пролет иде и аз те обичам", и се сещам, че стихотворението на Биньо Иванов всъщност е "Вятър иде и аз те обичам.", което е съвсем, съвсем друга работа. Далеч по-трудно е за обичане във ветровито време, отколкото напролет. Всичко си идва на мястото, включително и ние - на магистралата, игличката вече е чиста, вдигната и оставена настрана за кратко. Грамофонната плоча върти на празни обороти, от време на време се чува само леко припукване и няма дори намек какъв ще е хитът на есента. Такива пролети напоследък.

Thursday, September 14, 2017

Да си направим безкрайност

- Хайде да си направим безкрайност - казва по-голямото момиченце на по-малко, докато се разминаваме снощи в парка.
- Добре - съгласява се то.

А аз не смея да се обърна и да видя как безкрайността се появява и пораства, докато се отдалечавам от нея.

Такива неща снощи.

Saturday, September 09, 2017

Какво би казал човек и чай от липа

- Хихи, изглеждаш наполовина жълт от злоба, наполовина зелен от завист - подръпвам съседа за клона. - Човек би казал, че не преживяваш добре раздялата с тая хаймана лятото, дето е тръгнало на пътешествие чак до другата страна на света.

- Човек казва много излишни неща и често приписва на другите собствените си мисли и чувства - обърсва ми носа с едно листо съседът. 

- Ама аз... - надигам глас за плах протест, водата на печката изкипява, два гълъба кацат на перваза да проверят сервирала ли съм им обяда и настава един от онези моменти, в който най-разумно е да помълчим. 

Такива неща и чай от липа днес. 


Monday, August 21, 2017

Нетанцуваща двойка на улицата на август

Тази сутрин се озовах рано-рано на улицата на бебетата и август. Вървя си, забола слушалки в ушите. Кафенетата и магазините са затворени, в краката ми се петлеят първите жълти листа. По навик, като наближавам последния блок пред градинката, обръщам глава да погледам дърветата.

Виждам ги с периферното си зрение - тя е с гръб към мен, със синьо-зелена рокля без ръкави и обувки на невисок ток. Той е с една глава по-висок, не ме забелязва, гледа към нея. Толкова са близо един до друг, за момент си мисля, че танцуват. Хубаво ми става - двойка на средна възраст, която танцува на улицата на август в ранна, хладна утрин и отникъде не се чува музика. После ги подминавам и виждам, че не танцуват, ами държат някакъв чертеж.

Принудена съм да си пусна едно танго, за да поддържам баланса от поезия и проза във вселената.

Такива неща днес.

Friday, August 18, 2017

Кой ще ползва боя за коса

Намирам цели две жълти листа в главата на съседа.
- Хо-хо-хо, как е старче? - подкачам го аз. 
А той ме бръсва с един клон по косата и се подсмихва: 
- Ще видим другата пролет кой от двама ни ще ползва боя за коса. 

Такива неща днес. 

Monday, August 14, 2017

Бабата, която е август

Ако се случи да се разхождам по нея сутрин, наричам я "улицата на бебетата". Понеже дърветата са направили зелен тунел отгоре ѝ, а колите са малко, всички майки с колички се разхождат тук или седят на едно от двете кокетни кафенета.
Ако се случи да вървя по нея вечер, наричам я "улицата на чичо-дядовците". Насядали са пред входовете, пред витрините на магазините или направо на бордюра, на групички от по трима-четирима, пият бира и си говорят.
Днес минах по нея току преди обед. До малкото магазинче за плодове и зеленчуци в началото на улицата, и по точно до паянтовата пластмасова маса, на която продавачките пият кафе, седеше една баба. Дългата ѝ, вълниста коса, някога червена, сега беше по-скоро кахърно оранжева. Ноктите ѝ - лакирани с ярък лак. Лицето ѝ приличаше на намачкана хартия, а на носа ѝ бяха кацнали очила с рамки във формата на сърца. Зелени, но малко вече поолющени, поизбелели. Седеше с дамска чантичка в скута, с ръце върху чантичката, въздишаше и се усмихваше на нещо нейно си. Погледнах я с абсолютната увереност, че това е тазгодишният софийски август, приел човешки образ. Махнах му/ѝ и отминах.
Такива неща днес.

Thursday, August 03, 2017

Защо е щастие

Седим със съседа - аз на балкона, той до него, клатим си - аз краката, той клоните, и ядем бонбони. Или поне аз. На един клон каца малко свраче. За втори път идва толкова близо и аз за втори път нямам подръка нищо подходящо за почерпка. Съседът е по-добър домакин. Черпи го с един от квартирантите, които закъсняват с наема. Сврачето хапва буболечката, полюлява се на клона и се връща в гнездото на покрива.
Съседът ме гъделичка по босите крака, качени на парапета. Нищо особено не се случва. Лято е. Август е. Щастие заради самото щастие е.

Такива неща днес.

Wednesday, July 26, 2017

Хората, които стояха прави на плажа

Пътуваме, вали, гърми, а от двете страни на пътя слънчогледи, прескочили мантинелите, вдигат зелени палци за стоп. Като пристигнахме и се настанихме, оказа се, че в съседство живеят семейство щъркели. Майка, баща и три щъркелчета в тийнейджърска възраст. Точно ги учеха да летят. Застават трите мъника на покрива на близката къща и започват да се кумят. Престрашава се един - литва, аха да се запознае отблизо с комина и успява да се издигне навреме, кръжи, снишава се, издига се пак. Вторият го гледа, гледа пък и той разперва криле. Правят кръгчета над покрива както аз едно време, докато се учех да карам колело, правех кръгчета пред блока. Третият обаче не помръдва. Потраква с човка, почесва се. Другите двама се връщат, застават до него и сигурно нещо го подбъзикват, защото той все пак разпрерва криле и също кръжи известно време над покрива. После упражнението по летене приключва и родителите им ги черпят с каквото са хванали в дерето. Една привечер пък, както си стоим на брега, и някой до нас казва: "Виж, дядовото делфини!" Мълвата се понася по малкия плаж и след минута всички сме се изправили и следим как трите делфина приближават, приближават, гмуркат се, похапват вероятно и после се отдалечават. Слънцето залязва зад хълма, хората стоят прави, ухилени, не поместват поглед от морето, благост и радост струи от всички. Чак се забърква човек делфините ли да гледа или тая рядка картина. И последно, преди тръгване решихме да видим накъде води кривата пътека в дясно след Дарданелите (улицата, не проливът), и попаднахме в рачешкия квартал. Скали, вода, водорасли, жива душа няма наоколо, а ако си затвориш устата и си отвориш ушите, се чува непрекъснато, многогласно "чат-трак-чат". Под всеки камък кротко живеят по няколко рака с различна големина. Поседнахме преди път, мълчим си, зяпаме морето и те любопитно изпълзяват изпод камъните, гледат ни и не спират да мърдат антенките си. "Чао, раци!" - опитвам се да бъда вежлива аз накрая, но явно съм доста шумна за техния вкус, та всички бързо се изпокриват. След това пак пътуваме, но по пътя има само слънчогледи с примерно поведение, които не напускат нивите, уморени испанци, похапващи сладолед на бензиностанцията и новини кой на кого какво направил. Проверих за всеки случай, но никъде, никой не съобщаваше, че на един затънтен плаж, толкова малък, че чак не представлява интерес за "бизнесмьените", всички хора стояха прави, с озарени лица и гледаха приближаването и отдалечаването на делфините по залез. И понеже ми се стори важно, реших да ви го кажа аз. Такива неща тези дни.

Tuesday, June 27, 2017

Политическият модел в градината на мама

Градината на мама е арена на политически игри, на която всеки от участниците излиза, пълен с обещания и добри намерения.

Космосът например (така и не свикнах да му викам "ешолция") обещава да колонизира нови и нови градински земи и да даде възможност на всички оцелели след колонизацията твари да му се възхищават безкрайно. Майка ми пък обещава да го ограничи до едно петно от лявата страна на пътеката, която минава покрай кладенеца, в замяна на въздух за магданоза, тиквичките и още няколко вида зелен електорат.

Тютюнчето - малко лилаво цвете с големи амбиции - възнамерява да атакува космоса в гръб и да разшири териториите си. Новото поколение котета обаче имат други планове - пълно изкореняване на тютюнджийството, буквално. Единствената тяхна инициатива за унищожаване на растения, която майка ми одобрява.


Thursday, June 22, 2017

Непознати в кухнята или периодите на съседа

Напоследък в кухнята ми гъмжи от непознати. Тази сутрин влизам и гледам една пеперуда с оранжева рокля на черни пръски инспектира колко добре са измити чиниите в сушилника. Снощи два бръмбара се нанесоха на лампата, а някакво друго насекомо, с вид на стара мома със зелена нощница от изкуствена коприна, се чудеше дали при чашите ще му е по-удобно или да се намести и то на лампата.

Интровертната ми душа се гърчи в мъки цяла нощ и половин ден, пък после се реших! Подадох глава през прозореца, за да обясня на съседа, че то бива социален живот, то може любов и приятелство, ама хайде да си спазваме границите на личното пространство. Но! Погали ме по носа миризмата на липа, видях как няколко калинки пъплят по клоните и десетки пчели се пъхат в цветовете, така че навън стърчат само дебеличките им космати дупета. Сетих се как потракваше с клони през зимата и никой не искаше да го навести, почесах се, повъртях се, подръпнах го за близкото листо, пък се прибрах. Така де... всеки си има периоди. Но ако някой има остра нужда от нови приятели - изпращам симпатични, миниатюрни непознати в буркани до посочен адрес.

Такива неща днес.

Friday, June 16, 2017

Съседът цъфна и се влюби

Големи новини! Съседът цъфна и се влюби! Обаче нещастно.

Вчера гледам една сойка го наобикаля. Подскочи на някое клонче, после на друго, поклаща глава, върти опашка, като че иска да се нанася. На съседа му се завъртя главата от нейното внимание. Разкърши се, показа ѝ най-хубавите си клони, повдигна листа - да види тя колко липов цвят се крие под тях. И като замириса на липа, и като зажужаха пчели - любовен облак обгърна блока и цялата градина.

Само дето на свраките, които живеят над нас и от време на време се занасят със съседа, тая работа изобщо не им хареса.

- Та-та-та-та-та! - закрещя първата.
- Та-та-та-та-та-та-та-тааа! - не се забави втората.

Простреляха любовния облак, прогониха сойката, посдърпаха се със съседа и всяка тръгна по нейни си работи.

Тая сутрин забелязах,

Thursday, June 08, 2017

Защо съседът не може да се скрие в кухнята

За всички, които напоследък питат как е съседът - добре е. Малко се е сдухал. Липовият му цвят вече се вижда, но още не ухае и е малък, блед. Но подозирам, че не това е основният проблем. Онзи ден имаше буря и вятърът така се беше разярил, че направо щеше да му откъсне главата и съседът къде, къде пъхна се колкото можеше през кухненския прозорец и право у нас. Аз бих го пуснала и целия вътре, само че не става така в живота. Който се превие твърде от страх или от малодушие, може и да успее да се скрие, но цената на измъкването му ще е твърде висока. Дървото например влиза в кухнята само нацепено и за да отиде в печката. А у нас даже и печка на дърва няма. Съвсем напусто ще си изгние съседът. Опитах се да му го обясня и повече не се е пробвал да влезе вътре. Разбра ме и хем го е страх, хем го е срам, хем се учи да се бори сам с капризите на времето. Стискайте му палци. Такива неща днес.

Thursday, May 18, 2017

Камионът, който прилича на Елвис

През последните година - две се случва така, че пътуваме предимно нощем. Тишина, мрак, никакво или почти никакво движение, фаровете на колата избутват тъмното с по няколко метра напред - все едно летиш или поне плаваш в голямото черно нищо и така е правилно, така е добре.
И изведнъж!
Иззад завоя се задава камион или пък, ако сме на магистрала, отдалеч се виждат светлините му, плуващи в нищото.

Някои камиони са с много светлини на покрива на кабината, с една вертикална, прогаряща очите лампа, монтирана под предното стъкло, с още няколко жълти, бели и червени лампи, сложени над фаровете. Приближават се към нас - бляскави, внушителни, вдъхващи страхопочитание.

Видя ли такъв камион, веднага ми заприличва на Елвис - уморен, тъжен и напълнял. Все още, когато се появява на сцената, момиченцата пищят и късат рокли. Той им се усмихва с белите си зъби, отблясъците от старата му слава ги замайват и те не чуват немощния глас, който от време на време отказва, не виждат шкембето, пристегнато колкото се може с колан. Пайетите и камъните по белия сатенен костюм са достатъчни, за да скрият Елвис и да изтикат напред Краля.

Камионът предупреждава отдалеч, че идва и е най-добре да се пазим от пътя му, защото е голям, тежък, уморен, спира трудно, сменя посоката си бавно, ако изобщо успее. Приближава се, залива ни със светлина, иска ни се да си затворим очите и без това нищо не виждаме. Той бърза, има цел, за която ние не знаем, няма и да разберем, и по-добре. Току-виж сме прозрели, че зад целия блясък на Краля, зад неговата внушителност, стои едно малко, недоспало човече, което натиска лостовете и бутоните на своята лъскава машина и я пришпорва, изстисква я до изтощение, само за да може най-сетне да стигне някъде, където да угаси светлините, да свали костюма и без да предупреждава за опасност да прегърне някой любим или да се сгуши в прегръдките му.

Камионът се разминава с нас, отминава ни, още не виждаме нищо освен бели, светли червейчета, които се гънат пред очите ни. Колата се люшка и се чува заглъхващия глас на Елвис:

We're caught in a trap
I can't walk out
Because I love you too much baby

Такива неща напоследък.

Wednesday, May 03, 2017

Покана за пътуване между тая и оная земя


Написах книга с кратки разкази. Казва се „Тая земя, оная земя“.

На 11 май, четвъртък, вече ще е достъпна за пипане, мирисане, четене и споделяне. В същия ден, от 18:30 часа, ще бъде и първото ѝ представяне пред публика.

Имам да ви разказвам за тази книга и бих искала да ви почета от нея. Затова...

Каня ви на среща в галерия „Кредо Бонум“ на 11 май, четвъртък, от 18:30 часа. Адресът е ул. „Славянска“ 2. Входът е откъм ул. „Бенковски“, срещу служебния вход на Народния театър.

Чуйте предварително запис на четири разказа от сборника.

Благодаря ви за вниманието. Заповядайте.

==========

Мария Донева за книгата: 

„Тая земя, оная земя“е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.

Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после бавно отшумява в читателя.“


Какво прави съвсем истинска бяла лимузина в селски двор или парфюмерия "Николета"

Парфюмерия "Николета" е границата между циганската махала и останалата част на града. Четири циганета седят на тротоара пред отдавна неотваряната й врата, и си играят. Майките им си бъбрят наблизо. От време на време някоя проточва врат и души въздуха като котка. Всички деликатни аромати, които е предлагала "Николета", отдавна са измирисани, та сигурно проверяват жените на коя й е загоряла манджата - да си взима детето и да тича към къщи.

Светофарът на кръстовището светва зелено, префучаваме покрай тях, продължаваме си по пътя. Представям си как все пак един ден Николета, единствената дъщеря на престарелия собственик на парфюмерията, се връща в града за постоянно и я отваря отново. Само че вместо тоалетна вода "Янтра", одеколон "Бор", крем за бръснене "Каро" и дезодорант "Маргарита" подрежда по рафтовете "Шанел", "Анес-анес", различни малки шишенца в синьо, розово, червено и жълто, от които се носят непознати ухания. Те се процеждат през старата дограма, плъзват по улиците. Първо завладяват циганската махала, после и останалата част на града. Гъделичкат носовете, галят раменете, карат хората да ходят необичайно отпуснати и да се усмихват един на друг. Пред сивите сгради разцъфват алени и жълти рози, небето просветлява и вече не натиска града към земята, никой вече не изпитва мъка, досада и копнеж да се махне от това място, а само чиста радост от живота. 

Докато подреждам щастливите бъднини на града, минаваме през едно близко село. Виждам в двора на една от къщите съвсем истинска бяла лимузина, покрита криво-ляво с бял чаршаф, затиснат с две автомобилни гуми отгоре. Доказателство, че някой очаква с нетърпение Николета, също като мен, и се готви да я посрещне.

Такива неща вчера.

Tuesday, April 25, 2017

Леконравните капани на пролетта

Откакто се разлисти, съседът изпадна в особено състояние. Върти леко глава  наляво - надясно, листата му потрепват. Приличат на зелени шумолящи фусти на весели госпожици - току се замятат от вятъра на една страна и оголват клони, пък после се хвърлят на другата - да ги погали слънцето.

Ни синигер припарва до съседа, ни сойка, пък и той не ги примамва - обградил се отвсякъде с фусти, стои си, подсмихва се и се поклаща. Свраките не го подкачат, заобикалят го. Не съм забелязала тълпи от бежанци - калинки и бръмбари - да търчат към кухненския прозорец, ама странна ми иде работата.

Излизам с чая на терасата - да си побъбрим по съседски, а той - дървото му с дърво! - се хили:

"Нали знаеш, новите хора и познанства лесно завъртат и на дървото главата, трябва му време да отсее шумата от цвета и да се върне укротено, уморено и поумняло при старите си приятели. Не можеш да помогнеш на някой, който не е узрял за помощта."

И аз си изпивам мълчаливо чая, преглъщайки недългата си лекция за леконравните капани на пролетта.

Такива неща днес.

Tuesday, April 18, 2017

Видео от четенето ми като гост на "Поети в кадър"


Разказвам истории и чета стихове като гост на "Поети в кадър". Между тях са и три разказа от "Тая земя, оная земя". Други четири, чуйте на страницата на книгата


Благодаря на Димитър Григоров и Роберт Леви. 
На вас приятно гледане/слушане.

Thursday, April 06, 2017

Времето и мястото на срещата

Пътувам си вчера в автобуса и гледам на спирката на Орлов мост една баба - сухичка такава, с къса коса, лилав суичър, зелени дънки и кецове - попрецъфтял люляк в ранната пролет. Стои си, наблюдава хората и се усмихва. Не ми изглежда като да чака автобус или по-добри дни. Друга ще да е работата.  

Продължаваме надолу и на светофара преди Софийския виждам един дядо - с малко занесена усмивка, белокос, със син шлифер - прави странни движения, все едно танцува. Добре, че светофарът настоява на червеното - да имам време да го позяпам. Сетих се, че така се държат майсторите по източни бойни изкуства в старите филми. Не ми изглежда луд, друга ще да е работата. 

Може тези двамата, преди двадесет години, да са се разбрали "След половин час на "Царевец". После животът им е завъртял стрелките в друга посока и сега приближават предпазливо към мястото на срещата, подготвят се, всеки по своему и се надяват другият да дойде навреме. 

Такива неща вчера. 

Wednesday, March 22, 2017

Златната рокля на съседа

За съседа времето между зимата и лятото обикновено е мъчително. Докато другите дървета сменят тоалет след тоалет - бял, зелен, розов, той горкият се свива до прозореца, задръстеняк с акне, зимни дрехи, врабчета и бръмбари в главата.

Но днес го гледам - нахилил се, изпъчил се, поздравява околните като английската кралица и по всичко личи, че тази година ще бъде най-популярният ученик в училището на пролетта. 

Откъде - чудя се - тази самоувереност? Да не би да е пораснал, да не би да е проумял, че на всеки му идва времето и няма какво да страда заради късното си разхубавяване. Оглеждам го оттук-оттам, радвам му се, и какво да видя - нанесли се в главата му два паяка. Опънали мрежите си между клоните, слънцето минава през тях, позлатява ги и съседът се кипри с блестяща рокля, докато другите още си крият пъпките. 

Такива неща по въпросите на модата, вътрешната сила, хармония и самоувереност днес.

=========

Прочети какво прави съседът миналата пролет:

Monday, March 13, 2017

Как минава човешката слава, стари къщи и медузи

Улица "Гебедже" е малка, крива, с пет-шест къщички с дворчета от едната и от другата страна. Или по-скоро с останки от къщички. Вървя си аз по нея, надничам в хорските градинки и бързо-бързо стигам до улица "Съветът на Европа" - лъскава, с нови кооперации и магазини. "Гебедже" е бившето име на село Белослав, което било известно със своето сладководно езеро, пълно с риби и раци. Преди години някой велик ум решава, че в името на плановата икономика трябва да свърже езерото на Гебедже с варненското езеро и с Черно море. Речено-сторено. Водите на езерото стават сладко-солени, всички живеещи в него сладководни гадинки измират и днес там плуват само медузи. Какво се е случило с плановата икономика знаете. И така, стоя на ъгъла, на който се срещат двете улици и съзерцавам една от къщите - отдавна изоставена. Изтърбушената й входна врата и дворът, осеян с боклуци, са откъм "Гебедже". Затворените й очи - продълговати прозорци с изгнили дървени капаци - са обърнати към "Съветът на Европа". Личи си, че е била правена не само с пари и за пари, но и с мерак, и за радост. Гледам я, гледам я, ама не мога стоя цял ден под знака "Стоп" на тоя ъгъл, и аз работа си имам. Пресичам. Обръщам се още веднъж да я погледна, защото другият път на нейно място вероятно ще има я паркинг, я нещо, в което виреят само медузи и си продължавам по пътя, мърморейки Sic transit gloria mundi. Такива неща днес.

Monday, March 06, 2017

Онова чувство и обувките

На жълта, позапусната гаричка, нисък младеж със слънчеви очила и сив костюм чака влака. Косата му е гелосана, ризата му е розова, обувките - кафяви, туристически, чисти, но с обелени носове. Поврътва се той, поглежда спрелия гаров часовник, после обувките си. Прави две-три крачки, гледайки в краката си, спира, подръпва сакото, оправя му реверите.

- Спокойно, господине, изглеждате съвсем приемливо нелепо и дори очарователно - не му казвам аз, докато го гледам от купето на нашия влак. - Когато се върнете тук след време, пак костюмиран, но с нови, официални обувки, ще се чувствате по същия начин. Разбирате ли, не е от обувките това.

Влакът ни тръгва. На съседната гара, един циганин слиза, мята куфара си - кожен, на колелца - на каруцата, с която го чака жена му и потеглят нанякъде.
Хоп, троп, пуф, паф - трака влака на пролетта и отминава нататък през понадигналата се като след невярна болест планина.

Такива неща днес.

Saturday, February 25, 2017

Пътят до пролетта

Нощес на съседа му се счупил един клон. Не е бил много голям, все така красиво си е дървото, и здраво изглежда. Само на счупеното място едно светло петно се е облещило като око - плаче, та чак цялата корона потръпва.

- Какво стана, момче? Не съм те чула да тропаш по стъклото за помощ тая нощ, значи вятър не е имало. Как успя да се опазиш здрав в обсебващите прегръдки на зимата, да се изплъзнеш цял от тираничната й любов и току преди пролетта да се предадеш?

Той само клати глава и ме почуква с едно малко клонче по носа. Погалвам го и аз, и го оставям. Няма как да му помогна. Дълго след като си е отишъл някой обичан или някой вече нелюбим, следите от любовта остават по нас, в нас и трябва да мине време, да се освободим от ненужното, за да спрем да ги следваме, да намерим вярната пътека и да стигнем сами, когато сме готови, до пролетта. 

Такива неща днес.

=============
Прочети още истории със съседа:

Friday, February 17, 2017

Прелетна птица, която прави всичко наобратно

- Ти си като прелетна птица, която върши всичко наобратно - подкачи ме тази сутрин съседът. - Стане ли топло, започваш да правиш планове накъде да отлетиш. Ощипах го по един от клоните и се прибрах вътре. Такива неща днес.

Sunday, January 15, 2017

Защо е умна зимата

Разтъжи се зимата, разкисна се, разсополиви се. Капчуците заплакаха, а блоковете с облекчение хвърлиха белите си калпаци на земята. Синигерите и те не устояха на тая вълна от кишави емоции и заподскачаха по балкона, подмятайки една мандарина. Цвърчене, пищене, шум от раздрани калпаци и подсмърчане огласят неделята. Дясната страна на короната на съседа плаче, лявата се поклаща доволно и се задява със свраките, които я пощят - нали се е поразмръзнало, пъплят гадинки под кората на клоните. После зимата изважда черната си кърпа, избърсва носа на капчуците, скрива останките от мандарината, завива свраките и заледява всяка тъга. Умна е тя, знае - най-важно е да си дадеш време, спокойствие и тишина. Такива неща днес.

Wednesday, January 04, 2017

Три синигерски дупета и истината

Тая сутрин, като влязох в кухнята и погледнах към прозореца, видях три жълти, перушинести дупета с вирнати нагоре синьо-кафяви опашки, залепени за стъклото. Оставила съм снощи трохи на перваза и синигерите дошли да закусват. - Разбра ли най-сетне - хили ми се съседът, докато побутва едното пиле с клон по крилото - каквото и да правиш един ще ти види дъ-то, друг ще ти види лицето, и като разправят за това на другите всеки ще е казал истината. Яж си закуската, храни синигерите, изтръсквай ми главата от сняг, като натрупа и не се занимавай с каквото не можеш да промениш. Такива неща днес.