Friday, December 16, 2016

За истинския поет и картофите на фурна

Много лесно превръщаме личните си пристрастия в абсолютни категории. Например "картофите на фурна са най-вкусни, ако ги залееш с бира преди това"; "за да накараш хората да те харесват трябва да си красив, много красив", "истинският поет е политически ангажиран", "истинският поет не се ангажира със злободневни теми", "истинският поет е алкохолик", "истинският поет е добър човек". Зациклила съм на истинския поет, защото последната седмица чух множество категорични и разнопосочни изказвания за това какво Е той. Доста от тях въобще не засягаха писането на поезия. 
Обобщено истинският поет е нещо като бог - обединява в себе си коренно противоположни характеристики, освен това някои твърдят, че са го виждали, други са на мнение, че не е възможно, защото истинският поет отдавна е мъртъв, повечето смятат, че такова чудо не съществува по принцип. 
Добре, че над целия мравуняк, жужащ категоричните си императиви, от време на време се чуват думи - стихове ли са или друго дявол знае - които обръщат човека с душата навън, с кожата навътре и той притихва, смирява се, прозира отвъд "аз". После разбира се всичко това отминава, мравунякът отново зажужава, и само в нечии глави се прокрадва мисълта, че може картофите на фурна да са много вкусни и без да ги залеееш с бира преди това, кой знае, кой знае.

Thursday, December 01, 2016

Първа долекарска помощ, малко съдбовна история и хепи енд

Вчера, по принуда, разглезената ми душица, изхвръкна от къщи в 7:00 сутринта. Мраз, непочистени тротоари и пързалящи се таксита ме заплашваха по пътя. Справих се с всички препятствия и с плаха надежда в сърцето се добрах до бараките на БЧК, където се провежда курсът за първа долекарска помощ. Мила жена ми каза да вляза в зала 2 и да затварям вратата, за да не излезе топлото. То хубаво, ама за да излезе нещо от една стая, първо би трябвало да е влязло в нея.
Потропвам с крака на 10 градуса и се утешавам, че ще науча полезни и преполезни неща за спасяването на човешки живот. С мен потропват още 10 - 12 човека.
Лекарката, която води курса - симпатичен ветеран, оцелял след дългогодишна работа в бърза помощ - говори на чист, кристален шопски. Пълни ти душата с ударения и подбор на думи. Та тя някак успява да пусне климатика. Той се чуди около половин час дали му се работи днес или не и с въздишка решава да поручи, докато в стаята стане около 18 градуса. Все пак на курс по първа помощ сме, навън е -6 градуса, какъв по-добър момент да се научим да оцеляваме в екстремни условия, няма да се глезим сега.
Слушаме за действието на алкохола върху мозъка и защо не бива човек да кара пил. Защото, приятели мои, "санкциите вече са отвратителни" - да не помислите, че е нещо друго.
Лекарката, която говори и доста полезни и интересни неща, ни обяснява, че в теста - о! ужас! ще правим тест от 15 въпроса в края на курса, о, боже!, о! беда! ами ако не успеем?! - има подвеждащи въпроси. Значи - може да се загражда само по 1 верен отговор. А на някои въпроси и а) и б) са верни! В този случай, трябва да заградим отговор в) - и двата отговора са верни! Капанът е сериозен трябва да се внимава.
Справям се геройски с подвеждащите въпроси и прекарвам следобеда в компанията на очарователен млад мъж, който всячески показва, че ме харесва. Не мога да скрия, че и моето сърце потрепва, сразено от беззъбата му усмивка. Който е невинен, нека пръв хвърли камък, аз хора, устояли на чара на 4 месечно бебе, не познавам.
Вечерта попадам на червенокоса таксиметрова шофьорка, която много обича да чете. Но само книги с хепи енд.
- Как познавате, че една книга ще е с хепи енд? - любопитствам аз. Не ги познавала. И понякога била много разочарована, ако се окажело, че е прочела книга, която няма щастлив край. И за да се "утеши" - цитирам, си препрочитала някоя книга на Даниел Стийл. След като си поговорихме така за литература, ми разказа, че си имала приятел и с него малко съдбовни им били нещата. Няма да ви занимавам с перипетиите около тяхното запознанство, събиране, разделяне и събиране - наистина на съдбовност намирисва.
Важното е, че преди да сляза от колата й стигаме до извода, че трябва да се спазват знаците и на малките, и на големите кръстовища на живота. (И да се внимава с подвеждащите въпроси - добавям мислено аз.) Иначе санкциите са отвратителни.
Такива неща вчера.

Tuesday, November 29, 2016

Сприятеляване със студа

Съседът ме посрещна сутринта с бяла шапка и с бели ръкавички - маха с клони и се кекерчи пред прозореца. На главата му кацнали две свраки, тръскат глави, въртят опашки и си припяват. Аз си правя чай и излизам с филия хляб на терасата, че пет синигера от половин час си искат закуската.

Околните дървета мълчат, гледат ту пренебрежително, ту снизходително към нашата шумна компания и чакат да ни стане студено, да се укротим, да се подчиним на правилата на зимата: мълчи, пести си дъха, дръж топлото вътре, да ти стигне за по-дълго и не се занимавай с неща, които не ти влизат в работата. 

Само че има да почакат. Аз отръсквам главата на съседа от снега, той бръсва тревожните ми мисли с клони и двамата, с прояснени умове и олекнали сърца, се сприятеляваме със студа. 

Такива неща днес. 

Thursday, November 10, 2016

Това, което ни държи живи

В началото на всяко лято командировам цветята си в градината на мама, защото няма кой да ги гледа у дома. Тази година не можахме да съберем цялата зелена компания в колата. Голямата замия, която осинових и върнах към живот преди години, трябваше да остане сама вкъщи. Тя пие вода на 2 месеца веднъж, та реших, че ще устиска и повече. Дръпнах пердатата, за да влиза достатъчно светлина, полях я, утеших я, че ще се прибера навреме и тръгнахме. 4 месеца по-късно, замията беше жива, но цялата извита към прозореца. Клоните й, всички обърнати към светлината, бяха натежали, легнали на пода и почти прекатурили саксията. Чудих се как да й помогна, патерици ли да й правя, друга саксия ли да й потърся, пък най-накрая я завъртях така, че клоните да гледат към стаята, да са с гръб към светлината, и ги подпрях на една възглавница - да не обръщат саксията. Сутринта гледам, замията няма нужда вече ни от патерици, ни от възглавница - клоните й сами са се надигнали, скоро съвсем ще се изправят. Радвам й се и си мисля - пада съществото, става, бори се, това, че следва светлината го държи живо. Такива неща днес.

Thursday, October 27, 2016

Сезонът на радостта

Съседът олися за една нощ. Какво е видял, какво е преживял, та така бързо да му оголеят клоните, какво са се сдърпали с есента, та го е нарочила, не казва. Околните дървета още зарешват руси перчеми, нашият гушнал криво-ляво с най-горните си тънки вейки две свраки и гледа да не се набива на очи.

Един синигер идва на балконска инспекция. Черпя го цяла натрошена филия хляб 100 зърна, белким пошушне какво е станало, докато съм спала. Той обаче няма време за губене. Вика двамата си другари, похапват и скокват и те на главата на съседа. Цирикат му нещо, разтушават го.

Междувременно, гледам, свраките му сложили станиолено пръстенче, пощипват го с клюнове, посдърпват се за вниманието му:
- Тататататата! - ежи се едната.
- Кхатататататтаатататата! - не отстъпва другата.

А съседът - най-шумното дърво в целия двор - успокоен вече, ухилен, люлеее цялата перната дружина и ми намига. Напомня ми, че на някой може да му е любима зимата, на друг пролетта, лятото или есента, но природата препоръчва на всички да са малко над нещата и да живеят предимно в сезона на радостта.

Такива неща днес.

Monday, October 10, 2016

Подготовка за зимата по съседски

Прибрах се най-сетне. 
Поглеждам през прозореца - всички дървета зад блока се чръвнали, накиприли в жълто-кафяви рокли, размятат оранжеви коси, само съседът стои жълт-зелен и потропва с клони по стъклото. 

- Какво ти е, старче? - питам го
- Хшшшшууууууууушшшш! - драска ме нежно по бузата. 
- И ти на мен ми липсваше - отговарям. 

После аз разчиствам работната стая от непотребни вече листове и дреболии, той отвън се поклаща и отронва по някое жълто листо. Мълчим си. Радваме си се. Подготвяме се за зимата, подсещаме се отново за по-важните от важните неща. 

Такива чудеса днес. 

=====

Прочети още за съседа, това чудо на природата: 


Wednesday, October 05, 2016

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в...

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в стъклото на затворена будка за вестници. Приглажда бялата, късо подстригана коса, подрежда си бретона, после стисва бастуна и промърморва: "Хайде, момиче, да приберем старата у дома."

Такива неща днес. 

Friday, September 09, 2016

Още една история

Плюшкин на историите съм аз. Глупавицата ми - тоя антиквариат, кинкалерия, галерия и пощенска станция в едно - е претъпкана, но видя ли дантелките или разпраното на някоя нова история, не мога да се въздържа, намирам й място по рафтовете и в чекмеджетата. Скъсаната все ще й дойде времето да я зашия, тази с дантелките все ще се намери случай да я покажа. Не ги търся нарочно, те ме намират. Прибира ми се вече у дома, говори ми се със съседа - ще му окапят всичките листа, докато се видим, пие ми се чай от моята чаша и ми се загръща в червеното одеяло с ръкави. Докато си мисля това и се шляя по улиците, аха и да настъпя една чужда история, изхвърлена на пътя. И за да не е саминка и тъжна, прибрах я.

Цъкни на снимката, за да прочетеш историята.

Monday, August 29, 2016

Кармата на туриста или как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей

Препоръчвам книжката със стоте национални туристически обекта да се продава задължително с не много кратък наръчник "Как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей".
За да не губи време екипът, който ще я пише, мога да помогна и с примерна структура: 

глава първа: "10 причини да не паркираме голфа си пред гробницата на Ситалк"

Глава втора: "Проклятието на артефактите" - кратко предупреждение, че стъпването по артефакти, пипането на картини с чисти или мазни ръчища и целуването на статуи вещае нещастна любов, безпаричие и студени спагети без моцарела и каперси.


Глава трета: "Как да не събудим гнева на боговете и духовете на мъртвите" - мило обяснение защо не е добре да крещиш към учинайка си, която е в съседната зала на галерията "Лельооооо, ила го виж туй!" или "Никола, бе! Никола! Слез от скута на самодивата! Ох на мама мъжленцето, слизай веднага!", а също и да не обсъждаш на висок глас какво да сготвиш за вечеря, докато се разхождаш из музея.


Глава четвърта: "2 изпитани начина да не станем за резил пред непознати" - няколко довода защо да не прекъсваш екскурзоводката със снизходителен тон и защо е препоръчително да четеш какво пише на таблата в музеите.

Saturday, August 27, 2016

Необичайни събития в летен ден

Много е важно да си го представите - насекомо, дълго колкото муха и половина, с крилца и червеничко на дупето. 

Седя си аз с гръб към света и лице срещу морето, когато то минава между нас. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не бях забелязала, че мъникът влачи нещо и то доста голямо. Извиних се на морето, че ни прекъсвам разговора и приближих към насекомото. Оказа се, че мъкне щурец - около шест - седем сантиметра дълъг, с бледожълто коремче и зеленикави крила. 

Червенодупестото насекомо го беше хванало откъм главата със задните крачка и придвижвайки се с предните, го дърпаше нанякъде. От време на време спираше, потриваше делово предните си крачка, после продължаваше.

Изведнъж спря.
Да не би сянката ми да е паднала върху него и да го е стреснала? - поместих се назад. Червенодупестият слезе от щуреца и отлетя нанякъде.

Не мога да ви опиша как се стреснах, когато се надвесих над жертвата. Тя беше жива! Гледаше право в мен с кръглото си черно око и дишаше. Не съм експерт по насекомите, но ми се стори, че коремчето му се свива и издува, свива и издува. Самият щурец не помръдваше. И погледът му не се отместваше, беше се впил в мене, и ме стъписа - какво да направя сега, да му помогна или да го оставя. Ама как да му помогна - да му пея, да му правя изкуствено дишане, да го затворя в буркан с дупки на капака или какво? Или да оставя природата да си свърши работата, червенодупестото така и така няма да се върне - ако оживее щурецът, оживее, ако не... 

Thursday, August 18, 2016

Морето страда от...

Морето страда от стомашно разстройство - изплю още сутринта всички летовници, които се плацикаха в него. Небето над Камчия си съдира задника от рев. От време на време притичват лели с шарени чадъри от бунгалата до магазина и обратно - все едно любопитни медузи са тръгнали на поход из гората. Аз си седя кротко под навеса и не мога да реша кое е по-добре - ние да сме развалената манджа, песъчинките в окото или просто да си е дошла есента по-раничко.

Friday, July 29, 2016

Последиците от затръшването на врати

Забелязвам напоследък, че хората не умеят да затварят врати. Отварят със замах, излизат, дори не поглеждат назад, а хващат дръжката и дръпват вратата с все сила. Тя се затваря с трясък. И така всеки ден с всяка врата. Отварят, излизат, затръшват, продължават напред. Никой не се сеща, че вибрациите на нехайството му плъзват по стените и от тях пада прах. После ще започне да пада мазилка, ще се появят пукнатини. Един ден човекът ще затръшне вратата, стените ще поемат удара и ще се срутят. И чак когато той поиска, или е принуден, да се върне, ще забележи, че вече няма никакъв смисъл да го прави. Такива неща тези дни.

Tuesday, July 26, 2016

Природа, изпити и кръстословици

До мене в купето на влака трима чичковци обсъждат културната страница на вестника (тази със судокуто и кръстословицата), а също и политическата обстановка, икономиката, гей парада, дължината на полата на съседската щерка и защо българинът не е създаден за демокрация. 
Преди Костенец виждам през прозореца една изоставена фабрика - изпочупени прозорци, паднала мазилка, пропаднал покрив - върху която са се разположили 7 - 8 семейства щъркели. Пълна хармония владее тяхното малко общество. След Костенец виждам изоставена гара, превзета от храстите, почти изцяло скрита от тях. Скоро тревата, тиха и упорита в преследването на целта си, ще победи тухлите.
Чичетата притихват, вглъбяват се в решаване на кръстословицата. Аз продължавам да си зяпам през прозореца. Колкото и гръмогласно, самоуверено да грешим, все някога ще мине природата и ще нанесе поправки по изпитните работи на всички ни.

Sunday, July 10, 2016

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е...

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях.
Изпълват сърцето със страхопочитание, възторг и копнеж, после се смиляват над него, успокояват го за кратко, смиряват го. 
Малцина са тези, които посмяват да ги предизвикат, да тръгнат на път, да се загубят с пълната увереност, че знаят какво правят. За някой от тях идва всяка сутрин тази жена. Отдалеч се вижда как вятърът развява черната й пола и ръкавите на бялата й риза. Тя стига до края на кея, слиза от колелото, покрива сивите си коси с бял шал с дантели по края, свива ръце пред очите си като бинокъл и гледа към хоризонта. Оглежда цялото море, вдига поглед към небето. И днес никой не пристига. Разтваря длани, покрива с тях лицето си.
Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях и докато се отдалечавам от кея, виждам как един бял шал с дантели по края нежно, с трепет, ги завива целите. 

Такива неща днес. 

Wednesday, June 29, 2016

Седем старчета с къси панталони и Флотът на щастието

Седем старчета с къси панталони и ръце на гърба се разхождат по главната улица на Сандански. Тениските им върху шкембенцата - опънати платна, в които духа попътен вятър. Движат се в крачка, поклащат се леко като кораби, плавали във всякакви морета и уверени, че ще се справят с бурите, с рифовете, с твърде хубавото време. Те са Великата армада, която се носи към дома в синята привечер.
Мракът около тях се сгъстява.
Отзад младежта припира - иска да стигне по-бързо там, закъдето е тръгнала.
Едно по едно старчетата се отделят от групата, кривват в съседните улички. Смеховете им заглъхват, превръщат се в мастилени облаци.
Когато и последният кораб от Флотът на щастието изчезва от хоризонта, компанията от нетърпеливи момчета и момичета забавя ход, стъписва се леко, осъзнала, че между нея и мрака вече не стои никой.

Такива неща вчера.
Но пък какви чудеса днес!



Wednesday, June 22, 2016

Ол инклузив в останки от бунгало


Като тръгне човек от плажа към центъра на града или обратно, непременно ще ги види - останки от бунгало между гората от смокини и черници и бурените до пояс. Стените му се поклащат от вятъра. На мястото на входната врата стои тъмна, дървена плоскост. По-малка е от рамката на вратата, не прилепва плътно към нея, което е хубаво, защото прозорци няма и вътре сигурно е душно и мрачно.
Зад бунгалото лежи захвърлена стара керамична мивка. Пред него, на паянтов шкаф, е сложен сушилник с метални и порцеланови чинии. Срещу шкафа има кофа, до кофата дърво, а над нея, преметнат през клоните му, виси маркуч. До дървото има две полусчупени детски колички. Едната е пълна с липов цвят, оставен да се суши на слънце. Другата прелива от найлони. Пред количките, почти на пътя, стои сгъваема маса, светложълта към леко бежова - баба ми имаше такава. Криех се под нея като я разпъваха за вечеря и дърпах покривката с все пълните чинии.

Който минава редовно, ще забележи, че понякога кльощав, белокос мъж с неопределена възраст чисти риба пред бунгалото. Случва се друг кльощав, белокос мъж да седи сам пред него и да разговаря със себе си. Друг път се събират двамата, сядат на столовете, с лице към пътя, хапват риба в порцеланови чинии и пийват, вероятно ракия, от малки стъклени чашки.

Ако изобщо нямате намерение да стъпвате в този град, просто си представете летовниците с кърпи, чанти и гривнички на ръката за ол инклузив преживяване, които минават по пътя и двамата мъже, седнали пред останките от бунгало. Наколо мирише на риба и липов цвят, а на масата винаги има ваза (съвсем истинска, не бутилка или буркан), в която са подредени свежи цветя.

Такива неща днес.


Thursday, June 16, 2016

Подготовката за сезона

Подготовката за сезона върви с пълна пара. Гугутките репетират хорови песни за добро утро. Бабите чистят дворовете и редят саксиите с мушкато. Дядовците боядисват дървените пейки и железните чайки по оградите, а местните левенти пробват издръжливостта и здравината на бар столовете в обновения бар. "Четиримата капитани" явно са напълнели през зимата, защото са в ремонт и се готвят да добавят още един ред маси и столове на тротоара. На кея две деца дебнат котка, която дебне рибата, която свалят от една лодка на име Карина, която току-що е спряла между лодките "Франц" и "Росица" и е внесла смут в дървените им сърца. Насред цялата тази трескавост, седим ние на пейка срещу морето и очаровани от тишината, липсата на сергии, високо пусната музика и китайски фенери, в един глас с лодките въздишаме "Ах!" Такива неща от снощи насам. 

=======

Thursday, June 09, 2016

Разстройство на личността по ахтополски

Морска вечер с всички екстри: претъпкана главна улица, царевичкиии, скрежина, кръгли пици - "без аналог!", гьозлеме, лакирани рапани, 
магнитчета, китайски фенери, дечица със зелени лазерни фенерчета, майчици с рокли, при вида на които модата би надала последен писък. Всред цялата тая гмеж тя спира, пооправя изрусената си коса, обръща се към затлъстелия мопс, който хрипти тежко, седнал на средата на улицата, и му казва: "Айде, коте, да се прибираме вкъщи."

Sunday, May 29, 2016

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката

Три момичета седят на кея и размахват крака над реката. Зад гърбовете им се подават розови храсти. Пред тях се вижда празният ресторант на другия бряг. Ранно лято е. Следобед е. Прелитат объркани пухчета, заплитат им се в косите, влизат им в носа и биват изкихани в незнайна посока.
Хората, които минават по крайбрежната алея и ги виждат, ще отнесат със себе си спомена за белите им колене и рошави глави, сведени над водата. Художник, седнал на близка пейка, ще ги скицира набързо и ще сложи заглавие на рисунката "Приятелки".
Трите момичета пък ще запомнят следобеда като напрегнат, натегнат, схлупен и тревожен - все едно ще вали дъжд. Помнят също, със сигурност, че не завалява. Забравят само онова усещане, което ги е накарало да сведат глави над водата и да не се гледат. А то е, че вече не седят редом, ами с гръб една към друга и всяка размахва босите си крака над различна река.

Monday, May 02, 2016

Значението на имената

Големи открития тези дни в градината на мама. 
Едно от любимите ми цветя не се наричало "Космос", а "Ешолция". Отвратително неудобство! Сега, ако ме пита някой къде обичат да се крият бръмбарите, не мога да отговоря "В космоса", трябва да кажа "В ешолцията", което съвсем не е същото. Затова ще съм принудена мълчаливо и загадъчно да съзерцавам жълто-оранжевите цветя, навирили глави покрай пътеката, и нищо да не казвам. Неучтиво ще е, но на особен въпрос - особен отговор. 

Освен това си спомних как като малка се затичвах към чемшира с разперени ръце и се бухвах върху него. Той ме гушваше и промърморваше нещо, подобно на "Ех ти, шшшшшшт!". Сега реших да не си насилвам късмета, нищо че е станал висок колкото мен, разперих ръце и внимателно се облегнах на него. Той ме гушна и пак каза "Ех ти, шшшт!" Успокоих се, че годините на отдалечаване и дистанциран поздрав от алеята, не са се отразили на отношенията ни. 

Още с пристигането си забелязах, че една от керемидите на покрива - избеляло оранжева и оцапана - се движи надолу по стряхата. После се оказа, че това е котката, която нарекох Бълхата, само че пораснала. Като малка беше черно-бяла, сега дойде да ме посрещне и видях, че космите й са рижи с черно на върха. Освен на избеляла, изцапана керемида, прилича и на черга, тъкана от парцали. Обмислям дали не е време да постъпя като индианците и за този нов период от нейния живот да й дам ново име. 

Реколтата от нови котета се оказа с болни очички. Четири котета със слепени от гурели цепки. Сутрин и вечер мама ги взима едно по едно от скривалището им, внимателно - с навлажнена клечка за уши - маха мръсното. Аз асистирам, слагаме им капки, мажем ги с мехлем и ги връщаме на майка им. Тя не изглежда разтревожена, но за всеки случай надзирава процеса. На втория ден очите им се отварят и се оказва, че всичките се синеоки. Изпадам във възторг, но мама ми обяснява, че това е, защото още не са прогледнали. Видят ли красотата на света ще пожълтеят. Като "космоса", който всъщност се казва "ешолция". Той ще пламти сред зелените стръкове чушки, домати и какви ли още не практични насаждения и непременно ще привлече вниманието им. Малките котета ще започнат да правят своите големи открития. Например как да извадят бръмбар от "космоса", пардон "ешолцията", и колко е хубаво да се спи под чемшира, докато той шепне "Ех вие, шшшт!". 

Следващият път, когато се прибера, мама все още няма да ги е кръстила, за да не се привързва много и да не й е мъчно, когато котета се запилеят да изследват нечия чужда градина. Ще седим двете, ще ги съзерцаваме обичливо, Бълхата ще мърка до нас, ще си мълчим и цялата тази работа с имената няма да има никакво значение. 

Такива неща тези дни. 

=======
Прочети още:

Wednesday, April 27, 2016

Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично...

Колкото повече се опразва един апартамент, толкова по-категорично ехото отново се нанася в него. Страх те е даже да си мислиш за нещо, щото не е ясно как ще го изтълкува ехото и какво ще напъха в ушите на другите.
В един момент не си сигурен дали от продраните джобове на пролетта се изсипва дъжд или от притесненията в твойта глава се ражда майска буря. Затова в крайна сметка опаковаш няколко жизненоважни неща: пикник на килима, танц с чаши в хола, слагането на завесите, една - две рисунки по прозореца в кухнята, докато вали сняг, а също и много важната жабешка рецепта за палачинки; изнасяш се от апартамента, нанасяш се в главата си и обявяваш края на пролетта и малко ранното начало на лятото.
Такива неща днес.

Thursday, April 07, 2016

За шопинга и тишината

Стоя си аз кротко на площад "Гарибалди", чакам трамвая, и изведнъж гледам на ъгъла отсреща - магазин "Тишина". Вярно, на витрината му са наредени чанти и обувки, обаче това трябва да е за камуфлаж.

Сигурно като влезеш вътре, виждаш зад тях машина, в която пускаш стотинки и изведнъж наоколо ти става тихо като в планината. Или си избираш тишина, като в секундите точно след като си научил нещо хубаво. Или тишината на ранна сутрин, когато се събуждаш и виждаш, че навън вали сняг.

Сядаш кротко насред избраната от тебе тишина, гледаш през витрината как трамваите навън летят безшумно, хората се щурат нагоре-надолу, метачите събират останките от звуци и ги пъхат в чували. После, като се наситиш, излизаш навън и продължаваш да си отмяташ задачите, но по-леко, по-бавно, без напрежение. Естествено добре ти се получава.

Звънът на трамвая ме поразбужда от мечтателното състояние, в което съм изпаднала. Качвам се, мисля си непременно да се върна утре и да вляза в магазина, и точно преди да го изгубя от поглед виждам, че на табелата му всъщност пише "Тициана".

Прибирам се у дома, оплаквам се на съседа, а той клати зелената си глава и ми вика: "Тия неща, мойто момиче, с шопинг не стават." Държа го аз за клона. Листата му ме галят по ръката и настава тишина.

Такива неща днес.

Sunday, March 06, 2016

Никой не е успял като...

Ябълки, див рожков, дървета-на-които-не-знам-имената - всичките се фръцкат с нови дрехи. Розови, бели. Съседът стои съвсем плешив и объсан сред тях. Ама той си е такъв - не обича да прибързва. 
Предпочита да обмисли нещата, да е сигурен, че всичко ще е наред, че ще се справи. Няма само да подлъже калинките, щурците, бръмбарите и синигерите, че може пак да се нанесат в короната му, че е дошла пролетта. Потупвам го по кривия клон, дето ме закача, като се покажа на прозореца и му шушна: "Успокой се, момче, правилно постъпваш. Никой не е прокопсал като е позеленял от завист."

====

Прочети още за съседа:



Monday, February 29, 2016

Опитва се да разчете


***

Прелиства страниците на миналото,
взира се в страниците на бъдещето,
събира всичките си знания,
опитва се да разчете
какво му е писано.
И не успява. 

Saturday, February 20, 2016

Ахтопол, Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!

Ахтопол. Ахтопол, мой малък Пекин, мой чуден Банкок!
Това си припявам всяка вечер, докато си смуча ментата на кея и гледам как десетки бели, сини, розови и зелени китайски фенери осветяват нощното небе.
Според википедия в древен Китай използвали фенерите за военни цели. Днес прогонват с тях злите духове и замърсяват околната среда по време на фестивала на фенерите. В Тайланд пък ги пускат предимно влюбени двойки с надеждата, че това ще им донесе късмет.
Не знам в Ахтопол дали са войнствено настроени, от късмет ли имат нужда, от любов и по-малко телевизия ли или и те са дали ухо на слуха, че ако китайският фенер литне ще им се изпълни едно желание, но всяка вечер бащи, синове, майки и дъщери, тийнейджъри и нискостеблени 3 - 4 - 5 годишни се нареждат по цялото протежение на кея и започват: разопаковат, разгъват, палят и пускат. По-голямата част от фенерите не успяват да полетят - падат във водата, съвсем близо до лодките или върху дървените тесни пътеки, по които ходят рибарите. И никой, никой не протяга ръка да ги събере.
Сутрин като се разхождам по крайморската улица, си казвам: останали са следи като след битка - опаковки, хартии, трупове на полуизгорели фенери.
Следобед, като се размотавам по скалите, си мисля: зли духове трябва да са гонили - на такова приличат парцаливите, полуизгнили останки от успели да полетят някога китайски фенери.
Вечер армията от жадни за любов и гладни за късмет и благополучие се зарежда с нов куп фенери, запалки, фотоапарати и смарт телефони, готови за снимка. Няма кой да им каже, че дори всичките фенери да литнат войната за осъществяване на желанията им е загубена, защото я водят с неподходящите оръжия.

Thursday, February 11, 2016

Къде отиват непроведените телефонни разговори

Вървя си аз покрай градинката на "Кристал" и какво да видя - висок човечец с бежов по-скоро-шлифер-отколкото-палто и синьо таке спира уверено пред оцелял монетен телефон, пуска стотинка, набира, изчаква малко - ту-туут - и започва да говори! Надявам се, че от другата страна търсеният човек наистина е вдигнал слушалката на домашния си телефон и му отговаря. Хубаво би било.
Може би трябва, за всеки случай, да се запише съобщение и да се пуска автоматично всеки път, когато някой се опита да набере несъществуващ вече номер на отдавна изхвърлен домашен телефон. Вместо женски глас, който информира дежурно "Номерът не съществува.", новината да се съобщава по-внимателно.
Например с топъл глас и усмивка един щастлив човек да казва: "Добър ден, вие се свързахте с център за пътуване във времето. Не затваряйте, вашето обаждане е важно за нас. На места е облачно, на места е слънчево и всички стари телефони, с непроведени по тях разговори все още съществуват някъде. Бъдете спокойни рано или късно, който трябва ще отговори на вашето обаждане. Ослушвайте се за птичи песни, специални изгреви и залези и малки изненади насред делничните дни. Благодарим ви."
Такива неща днес.

Wednesday, February 10, 2016

Какво е бог

Влизам преди малко в аптеката, казвам добър ден на аптекарките - усмихнати, пухкави дами на средна възраст - и се упътвам към щанда за шампоани и козметика, който не се вижда от касата. Докато чета задълбочено етикетите и се мъча да избера между чудодейните свойства на годжи бери и магичното въздействие на алое вера, чувам следния разговор:
- Духовно трябва да се живее, праведно, и всичко ще ти е наред.
- Да, ама понякога живее човек праведно и какво, нищо.
- Е, да, да, но по-добре праведно. Аз се моля. Всеки ден се моля. Научих молитви за преди ядене, за здраве, вечерна, сутрешна. Имаме си и икони, подариха ни ги за юбилея на мъжа ми, у нас е като църква. Той богът е...
За съжаление не разбрах какво е богът, защото аптекарките, които явно бяха забравили, че е влязъл клиент, ме видяха. Смутиха се доста. Усмихнаха ми се още по-широко и от обсъждане на висшите божествени сили минахме на обща дискусия за силата на природата и най-вече на хумата и копривата. После влязоха други клиенти, темата се смени с "ползите и вредите от антибиотика", и аз си тръгнах. Геройски подминах най-вкусните мазни сандвичи, които продават до блока и си купих ягоди. Вярно, понякога живее човек здравословно и какво, нищо. Но все пак по-добре здравословно. Да не влиза в аптека, да не му се налага да разбира какво е богът.
Такива неща днес.

Tuesday, February 02, 2016

Стабилният свят на ежедневните чудеса

Само веднъж се наложи тази зима да чистим главата на съседа от сняг, за да не се счупят клоните му. И като нямаме общи грижи, нито общи радости, поотчуждихме се. Седя си аз вътре на топло, пия чай и гледам през прозореца, през клоните му. Не го виждам. Стои си той отвън, вцепенен, онемял, не почуква по стъклото.

Днес сутринта излязох на балкона да оставя трохи на пилешкото войнство и ги чувам - разпели се, разпищолили се. Свраките играят на прескочи сврака на най-горните клони на съседа. Синигерите бройкат от по-ниските кога ще вляза вътре, че да нападнат трохите. А долу едно момче си хвърлило раницата, якето и пуловера на земята, овързало съседа и отсрещното дърво с въже и се опитва да ходи по него. 

Викам си на акъла "Ах ти, у лукоморья дуб зеленый", къде са ми очите? Подлъгах се. Оставих се на измамата на сезонната любов вместо да се придържам към стабилния свят на ежедневните чудеса. 

Такива неща днес. 

Tuesday, January 12, 2016

Странна котка е Бълхата

Странна котка е Бълхата. Дойде при нас в началото на октомври от изоставения съседен двор - кълбо косми, което се събираше в шепа, едва ли тежеше и половин кило и само чакаше някой да си остави якето на пейката, за да се завре в ръкава му да се стопли.
Нашите дворни котки не бяха много очаровани от появата й. Тя обаче беше толкова малка, че като се събираха накуп мачароците да се топлят и да спят, успяваше да се завре под всичките. Това й носеше допълнителни ползи - някак между другото, преди да се усетят, те облизваха и нейните уши и муцунка. 
Най-удивителното при Бълхата обаче е друго - тя винаги знае кога да спре - с яденето, с опитите да стигне до тенджерата и да й бутне капака, с желанието да те целуне по устата. А това е качество, с което не могат да се похвалят особено много котки. И хора.
Сега тежи около килограм и предпочита да спи от вътрешната страна на яке, което някой е облякъл. Винаги я пускам под моята дреха. Щом тя, която винаги знае кога да спре, продължава да тича, да скача, да се припича на слънце, да се извива по очертанията на легена, да лови мишки и да ми ги носи като подарък, да мърка и да се мие, абе накратко казано да живее, значи има защо.