Коледно отклонение

Stefano Morri

Весели празници. Ако сте си загубили пътя, надявам се да го намерите.

Тихо

Снежната кралица

http://ananasamiami.blogspot.com/

Дано не ни попадат парчета стъкло в очите. Или ако все пак се случи... да има кой да дойде и да ни спаси.

Стихове

* * *

Денят се разтваря
като витамини в чаша вода,
която някой е забравил на масата.
Шуми.
Гъргори тихичко.
Няма кой да чуе
малките му оплаквания
и той замлъква,
спукват се мехурчетата,
утаява се.
Вечерта се прибират стопаните
и го изливат в мивката.

Тихо

***

Имам нужда от една любов,
за да се оглеждам тайно в ресторантите,
търсейки маса във ъгъла.
Имам нужда от полуотворените уста
на една просветена любов.
И малко нещо загубена.
Да я взимам премръзнала,
сред съскащата киша на шосето,
и тя да не ми се сърди,
че не мога да съм точен.
Ще целофанирам целия свят със своята любов,
ще изпиша с трепкащ неон
малкото й име, отразено
в локвата пред блока.

Огнян Фунев, "Наблизо съм"

Отклонение

Част от стихотворението на Стефан Иванов "Меланхолия в метрото"
от стихосбирката "Списъци", излязла преди няколко дни, изд. "Сиела"


Меланхолия в метрото

тя стиска ръце
гледа навътре
в края на очните си дъна
вижда някой
който липсва
стиска по-силно
кокалчетата побеляват
опитва се да не го изпусне
макар отдавна да си е тръгнал

помръдва десния крак
с черната си обувка
подчертава като възмутена учителка
очевидната грешка
в книгата на живота

и слиза на следващата спирка

Стихове

* * *

Чаках те.
През пролетта.
Две кокичета цъфнаха.
На тротоара!
И спрях да те чакам.
Аз бях ти.

Стихове

* * *

Остави си бележка -
да ти напомня
колко е бил часът,
когато си пожелал,
най-важното е, че си пожелал,
нищо, че не си записал какво
имало е миг, в който
нещо е трепнало,
оставило е следа,
изчезнало е,
и по бележката
не може да се разбере
колко е било голямо,
колко е било важно,
колко е било истина,
или просто е имало
още няколко капки
мастило
в химикала.

Тихо

Denis Zilber, The Blizzard

Игри

Когато Мария пожелае, може само с един жест да спре времето и то послушно да легне в разперената й длан като ненужно скъпи и блестящи късчета диамант. Тя свива пръсти и острите диамантени ръбове прорязват кожата. Малки капки кръв се стичат по кокалчетата и китката й. После падат на земята или върху белите листове. Върху страниците на книгата, която чете или върху излъсканата повърхност на дървената маса.

Мария разтваря отново пръсти и уморено прокарва длан по лицето си. Не, не оставя по бузите си кървава диря. Времето е възстановило целостта си и тя може да продължи да шие, да готви, да чисти, да гледа децата или да се кара със съседа.

Понякога децата намират стъклени топчета с червена украса по земята, върху разтворените страници на някоя книга или под масата. Бързо ги скриват в джобовете си и изтичват на двора, където играят заедно с останалите деца на джамини. Винаги печелят, затова топчетата им изчезват често.

Мария не знае защо понякога децата се прибират със светнали от радост очи, подхвърляйки си неразбираеми закачки и заливайки се от смях. Не знае защо в такива вечери те с удоволствие отиват да си мият ръцете, пръскат се с вода, викат: “Мамо, мамо!” и гласовете им изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Не се и замисля, защото децата трябва да звучат точно така. Има вечери, в които те се прибират омърлушени. Не искат да се мият, нито да ядат. Не я викат, а само обикалят стаите с поглед, забит в пода. Разместват книгите, които чете или се навират под дървената маса докато не дойде време за лягане. Тогава Мария пак не знае какво се е случило, но и няма време да разпитва. Децата трябва да бъдат сложени в леглата, кучето да се разходи, чиниите от вечерята да се измият и после, ако не заспи, тя би могла да седне, да разпери пръсти и да види как времето е легнало послушно в разтворената й длан.

Децата порастват и създават свои семейства, далеч от дома. Идват рядко. Къщната работа намалява. Кучето умира. Съседът се жени за запазена женица на неговата възраст и отива да живее в друг град. Мария се смалява. Гърбът й се превива. Косата й изтънява. Очите й гледат навътре.

Една сутрин децата идват на гости. Първи нахлуват внуците. Радостните им възгласи изпълват къщата с шум, приличен на хиляди малки капки летен дъжд, които докосват перата на ято радостно пищящи врабчета. Когато родителите им влизат в стаята, виждат купчина стъклени топчета с червена украса, а от единия край на купа се подава роклята на Мария.

Тихо

Fernando Juarez

Стихове

***

Малко по малко, малка моя,
навлизаме във все по-малкото време,
което ни остава,
за да поиграем
на възрастни,
на кукли и парцалки
на “няма повече така”
и ...
мамо?!

Отклонение

Техническите ми знания и способности не можаха да помогнат на блога да смени дрехите си. Затова ще си го гледате със старите. Надявам се това да не ви попречи да ровичкате из джобовете им и да четете бележките, които слагам вътре.

:)

Отклонение

Ольга Арефьева http://www.ark.ru/




T.S Spookytooth

Блогът и аз ще си почиваме до средата на септември, когато смятаме да се завърнем освежени и нови.
Усмихвайте се повече. Чао.

Тихо

Ако си мислиш

Ако си мислиш
ако си мислиш
момиче
ако си мислиш
че ще трае че ще тра-
е без край
сезонът на лю-
сезонът на лю-
сезонът на любовта
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш

Ако вярваш момиче
ако вярваш ах ах
че тенът ти свеж
тънкото кръстче
ръчичките крехки
и ноктите фини
бедрото на нимфа
крачето ти леко
ако вярваш момиче
че ще траят че ще тра-
ят без край
много се лъжеш
момиче
много се лъжеш

Изнизват се дните
сред смях и конфети
слънца и планети
в простора кръжите
но ти мила моя
ти крачиш направо
към нещо неясно
и ей приближава
и бръчката бърза
и тлъстината
тройна брадичка
увиснала плът
Хайде събирай тогава
розите розите
розите на живота
и листицата
да са аромата
на цялото щастие
хайде сбирай тогава
но щом се мотаеш
значи много се лъжеш
момиче момиче
значи много се лъжеш

Реймон Кьоно

превод от френски Симеон Хаджикосев

Стихове

Адрес

Трябва й една улица.
Няма я на картата.
Никой не я е снимал.
Безименна е.
„Няма такава улица.” – казват й,
а тя точно на нея живее.

Тихо

Daniel Chang

СТИХОВЕ

Този мъж

Този мъж –
толкова малък, че заема твърде много място в главата ти.
Веднъж дългокос.
Веднъж късо подстриган.
Винаги с тъмна кожа.
Прилича ми на малка маймунка –
този мъж, който не се разделя с жена си –
толкова малка жена, че заема
твърде много място в главата му.
Този мъж – светска фигура.
Този мъж,
който обърка с клошар,
когато го видя за пръв път:
„Какво прави в тази зала?
Кой го е пуснал?
Защо се изказва?”
Този мъж –
толкова непознат и толкова малък,
че можеш да го напълниш със случайни срещи,
недомлъвки и
„предполагам, че”.
Този мъж –
толкова иска да бъде голям,
че не може изобщо да заблежи малките хора
този мъж,
който
не харесва не тебе,
а малкото място, което заемаш –
толкова малко, че пречи
на твърде големите хора...
Та затова ти казвам –
сбъдни мечтата на този мъж –
представи си го голям
и се отърви от него.

Тихо

"Well it could be worse..." Denis Zilber
http://deniszilber.blogspot.com/

СТИХОВЕ

СЛУЧАЙНОСТИ

Малко по-късно
ще те видя отново,
после пак и пак -
на ъгъла -
съвсем случайно -
между обяда и закуската -
тайно,
не-желано,
на някое друго място,
където няма да си спомним,
че това си ти,
че това съм аз;
малко по-късно
ще завалят случайности
и съвсем ще изчезне
вечерта, в която се срещнахме.

Тихо

http://www.youtube.com/watch?v=y5lOI9AdQbc

СТИХОВЕ

Потъване

Чувал ли си –
има и други, които опитват
да влязат в стъпките на есента,
да й хванат ритъма,
да й объркат посоката,

да забравят –
живеят вечна неделя.
Гледат надолу.
Вървят направо.
Земята пред тях се разтваря.
Сега ще й видят следите! Ще налучкат пътеките.
Още малко и после
като й хванат цаката... Чувал ли си,
че дърветата –
разкривени и почернели –
са сгърчените им пръсти,
с които опитват да докоснат небето.

Тихо

* * *

Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.

Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.

И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.

Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.

Добромир Тонев

СТИХОВЕ

ОПИТИ
Прощавай, но ...
Искам да кажа.
Сега. Веднага.
После ще забравя:
за неизразимото...
За него...
Искам да кажа.
Сега.
Иначе ще бъде
не това, а някаква друга история.
Ще се е случила
на някой друг,
в друго време.
Тогава
(дори и да искам)
какво бих могла да кажа?
Освен, че не беше това.
А исках, исках да кажа...
Плаче ми се...
Дали затова не забравям?
Плаче ми се.
Но...
После ще трябва
да си измия очите -
да видя думите
преди да ги изговоря.
И пак няма да е това.
Сълзите ще са прочистили мисълта
и... няма да е това!
Не това е,
което исках да кажа.
Прощавай.
А исках...
... За неизразимото,
което кръстихме,
макар да няма име.
Прощавай.
Прощавай,
но и сега
не е това,
не това е,
което исках да кажа.

Тихо

ТРЕСАВИЩЕ

Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.

Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...

Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.

А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.

Георги Рупчев

СТИХОВЕ "ДНК" (XXX)

НОЩЕН СПОМЕН (НЕ-ПРИЗНАНИЕ)
Мъчи те
смехът на гларус,
заключен в джобния часовник
на луната.

Тихо

Fernando Juarez

СТИХОВЕ

* * *

Напоследък забравя най-важните неща.
В една минута изживява три дни.
В три дни – цялата послешна пустота.
Седнала е да вади онези –
помислени и ненаправени –
трънчета в петата на времето.
Тя е часовник със слънчеви батерии,
а той се щура наоколо като облачен ден,
и все повтаря:
„Забравяш.
Напоследък
забравяш
най-важните неща.”