Google Tag

Friday, February 17, 2006

ОГРАДАТА (разказ? приказка?)

Беше остарял. Побелял. Полусляп. Косите му се спускаха по рамената. Приличаше на преоблечен дядо Коледа, но мечтата му оставаше същата. Да премине оградата. Да се върне там, където хората сънуват. Последното, което помнеше преди оградата беше една огромна,тъмна, тресяща се кутия. Затворен е вътре. Пътува с нея в нищото, което е черно и непрогледно и отнякъде върху му се сипят светкавици. Обръща се на една страна. Готов е да заспи, но му пречи някаква светлина в другия край на кутията. Тръгва към нея и вижда човек, който върви срещу него. Вървят един срещу друг без да спират, а кутията не спира да се тресе... Накрая те си чукват носовете един в друг и той вижда, че отсрещния мъж ужасно прилича на него. Гледат се в очите. Правят едни и същи движения. Непознатият е извън кутията. Стои в нищото, както той самият е стъпил на пода. Сяда от изумление. И непознатият сяда. И двамата са скръстили ръце на коленете си, но под ръцете на непознатия минава път. Виждат се камъчета и храсти. "Какъв е тоя път през нищото?Искам и аз да стоя в нищото и да пътувам през него без тресяща се кутия." - така си мисли той и е вече навън. Стои под един пилон. А на върха на пилона свети огромен прожектор. Той е под прожектора и гледа нагоре към нахалното му око. Оглежда се наоколо и вижда силуетите на други кутии, само че спрели. Чуди се къде са непознатите, които висят в нищото и ги управляват. Пак гледа нагоре към прожектора. Вали сняг. Снежинките са огромни. Приличат на падащи от небето бели парчета плат. Гледа ги и се смее. Падат около него, върху него. Всичко побелява. В черното нищо свети само този прожектор. В кръга от светлина всичко е бяло и се чува смях. Вижда се отстрани: седи под прожектора, гледа нагоре и се смее. Смехът се носи през нищото и на него му се струва, че всичко се върти, защото той се вижда от всички страни без да помръдва дори...
Намерили го на железопътната линия. И го докарали тук. Зад оградата.
Зад оградата всяка сутрин и всяка вечер им дават хапчета и те заспиват - спокойни и доволни.
Веднъж се опита да скрие хапчетата, но го хванаха и не му позволиха да излезе. А за него беше важно да е близо до оградата. От другата й страна бяха тресящите се кутии, хората пътуващи в нищото,а също и някакви странни животни, които се появяваха по околните пейки само в летните вечери и той едва различаваше силуетите им - едно тяло с мъжка и женска глава и преплетени мъжки и женски ръце. Дори понякога се опитваше да долови странния им език, който му се струваше изграден не от думи, а от шепот и стонове и му се струваше така интересен...
Животът зад оградата беше скучен. Правеха всеки ден едно и също.Пиеха едни и същи хапчета. Не сънуваха. Единствен той имаше разрешение да излиза следобед и да застава до оградата. Сядаше до нея. Опираше главата си на някоя от железните пречки и гледаше. Гледаше как сънищата се разхождат необезпокоявани от другата страна на оградата без да го забелязват и мечтаеше да отиде при тях. Бяха му казали, че е невъзможно някой да премине през оградата. И той им вярваше. Никой не може да се изкатери по нея или да я разруши - беше убеден в това. Щом можеха да спрат сънищата те бяха всесилни за него.
Годините минаваха, той седеше - залепен за оградата и гледаше живота на чуждите сънища. Струваше му се, че би могъл да ги изсънува по-интересно, по-красиво, че неговите сънища биха били по-полезни за хората. Чакаше деня, в който ще го пуснат да се върне обратно. Дори за миг не се усъмняваше, че може никога повече да не сънува. Чакаше. Времето минаваше. Беше толкова възрастен, че вече не се интересуваха от него. Не беше заплаха. Считаха, че не може да сънува и дори престанаха да му дават хапчета. Оставяха го по цял ден да седи до оградата.
Една вечер никой не дойде да го прибере. Той реши да се възползва. Никога не беше оставал до оградата нощем. Облегна се удобно. Затвори очи. Засънува. Пред него профучаваха тресящи се кутии, през грохота им долавяше звуци на акордеон и цигулка. Искаше да мине през кутиите, да стигне до акордеона и цигулката. Може би там щеше да срещне непознатия, който управляваше всички пътеки, пресичащи нищото. Престраши се и провря ръка през оградата...После рамото, после главата, оказа се, че може да се промуши целия. Затича без да се обръща. Запромъква се между кутиите. Беше вече стар и бавен, полусляп и една от тях го блъсна...големият прожектор се мярна пред очите му...И се събуди.
Седеше до оградата. Главата му се беше ударила в желязната пречка. Валеше сняг. Той си спомни съня. Провря едната си ръка. После рамото. После главата. Можеше да излезе! През всичките години на очакване до оградата...Желанието му е било изпълнимо...дори твърде лесно изпълнимо...не е разбрал?...или не е пожелал?...Беше като замаян. Огледа се внимателно. Пред него беше нищото и в него се виждаха далечни очертания на сгради...зад него беше оградата и светещите прозорци на сградата, в която заграбваха човешките сънища. Повъртя се до оградата. Прозорците все повече му приличаха на лукави очи, които го викат и му обещават нов сън...по- хубав от кутиите и непознатия и музиката, по-хубав от прожектора и смеха...Провря ръката си през оградата. После рамото. После главата. Върна се на обичайното си място. Седна. Затвори очи.Облегна се. За пръв път усети колко е студена оградата. Студена като пилона, под който стоеше тогава...Но прожектора вече го нямаше и от небето падаха снежинки като парчета плат с неясен цвят и той се опитваше да се смее, но парчетата го затрупваха и затрупваха и почти нищо не се чуваше вече - само стон или шепот като шепота на странните същества, които някой друг сънуваше и чиито силуети той виждаше в летните вечери. Даже му се струваше, че би могъл да стигне до тях...ако не е оградата...дори в съня му... Опита да се да се събуди, но всичко му тежеше, а железните орнаменти на оградата се впиваха в челото му...все по-навътре и по-навътре...не можеше да помръдне, а за да се събудиш трябва да можеш да избягаш от тъмното...Снегът го затрупваше. Оградата пробиваше главата му. Нищото вече беше запълнено с железни решетки, в които се блъскаше...Вече не искаше да сънува. Само да се събуди, да седи до оградата и да гледа сънищата на другите. Но оградата не му даваше да мръдне и все повече го пристягаше и вече нямаше друго наоколо освен железни решетки, които се впиваха в кожата му. После решетките станаха толкова, че го смазаха съвсем...и той изчезна. Разтопи се в нищото заедно с непознатия, кутиите и музиката.
На сутринта не намериха стареца. Само оградата бе странно деформирана...

No comments: