Friday, September 09, 2016

Още една история

Плюшкин на историите съм аз. Глупавицата ми - тоя антиквариат, кинкалерия, галерия и пощенска станция в едно - е претъпкана, но видя ли дантелките или разпраното на някоя нова история, не мога да се въздържа, намирам й място по рафтовете и в чекмеджетата. Скъсаната все ще й дойде времето да я зашия, тази с дантелките все ще се намери случай да я покажа. Не ги търся нарочно, те ме намират. Прибира ми се вече у дома, говори ми се със съседа - ще му окапят всичките листа, докато се видим, пие ми се чай от моята чаша и ми се загръща в червеното одеяло с ръкави. Докато си мисля това и се шляя по улиците, аха и да настъпя една чужда история, изхвърлена на пътя. И за да не е саминка и тъжна, прибрах я.

Цъкни на снимката, за да прочетеш историята.

Monday, August 29, 2016

Кармата на туриста или как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей

Препоръчвам книжката със стоте национални туристически обекта да се продава задължително с не много кратък наръчник "Как да се държим, когато посещаваме природна или историческа забележителност, галерия и музей".
За да не губи време екипът, който ще я пише, мога да помогна и с примерна структура: 

глава първа: "10 причини да не паркираме голфа си пред гробницата на Ситалк"

Глава втора: "Проклятието на артефактите" - кратко предупреждение, че стъпването по артефакти, пипането на картини с чисти или мазни ръчища и целуването на статуи вещае нещастна любов, безпаричие и студени спагети без моцарела и каперси.


Глава трета: "Как да не събудим гнева на боговете и духовете на мъртвите" - мило обяснение защо не е добре да крещиш към учинайка си, която е в съседната зала на галерията "Лельооооо, ила го виж туй!" или "Никола, бе! Никола! Слез от скута на самодивата! Ох на мама мъжленцето, слизай веднага!", а също и да не обсъждаш на висок глас какво да сготвиш за вечеря, докато се разхождаш из музея.


Глава четвърта: "2 изпитани начина да не станем за резил пред непознати" - няколко довода защо да не прекъсваш екскурзоводката със снизходителен тон и защо е препоръчително да четеш какво пише на таблата в музеите.

Saturday, August 27, 2016

Необичайни събития в летен ден

Много е важно да си го представите - насекомо, дълго колкото муха и половина, с крилца и червеничко на дупето. 

Седя си аз с гръб към света и лице срещу морето, когато то минава между нас. Сигурно нямаше да му обърна внимание, ако не бях забелязала, че мъникът влачи нещо и то доста голямо. Извиних се на морето, че ни прекъсвам разговора и приближих към насекомото. Оказа се, че мъкне щурец - около шест - седем сантиметра дълъг, с бледожълто коремче и зеленикави крила. 

Червенодупестото насекомо го беше хванало откъм главата със задните крачка и придвижвайки се с предните, го дърпаше нанякъде. От време на време спираше, потриваше делово предните си крачка, после продължаваше.

Изведнъж спря.
Да не би сянката ми да е паднала върху него и да го е стреснала? - поместих се назад. Червенодупестият слезе от щуреца и отлетя нанякъде.

Не мога да ви опиша как се стреснах, когато се надвесих над жертвата. Тя беше жива! Гледаше право в мен с кръглото си черно око и дишаше. Не съм експерт по насекомите, но ми се стори, че коремчето му се свива и издува, свива и издува. Самият щурец не помръдваше. И погледът му не се отместваше, беше се впил в мене, и ме стъписа - какво да направя сега, да му помогна или да го оставя. Ама как да му помогна - да му пея, да му правя изкуствено дишане, да го затворя в буркан с дупки на капака или какво? Или да оставя природата да си свърши работата, червенодупестото така и така няма да се върне - ако оживее щурецът, оживее, ако не... 

Thursday, August 18, 2016

Морето страда от...

Морето страда от стомашно разстройство - изплю още сутринта всички летовници, които се плацикаха в него. Небето над Камчия си съдира задника от рев. От време на време притичват лели с шарени чадъри от бунгалата до магазина и обратно - все едно любопитни медузи са тръгнали на поход из гората. Аз си седя кротко под навеса и не мога да реша кое е по-добре - ние да сме развалената манджа, песъчинките в окото или просто да си е дошла есента по-раничко.

Friday, July 29, 2016

Последиците от затръшването на врати

Забелязвам напоследък, че хората не умеят да затварят врати. Отварят със замах, излизат, дори не поглеждат назад, а хващат дръжката и дръпват вратата с все сила. Тя се затваря с трясък. И така всеки ден с всяка врата. Отварят, излизат, затръшват, продължават напред. Никой не се сеща, че вибрациите на нехайството му плъзват по стените и от тях пада прах. После ще започне да пада мазилка, ще се появят пукнатини. Един ден човекът ще затръшне вратата, стените ще поемат удара и ще се срутят. И чак когато той поиска, или е принуден, да се върне, ще забележи, че вече няма никакъв смисъл да го прави. Такива неща тези дни.

Tuesday, July 26, 2016

Природа, изпити и кръстословици

До мене в купето на влака трима чичковци обсъждат културната страница на вестника (тази със судокуто и кръстословицата), а също и политическата обстановка, икономиката, гей парада, дължината на полата на съседската щерка и защо българинът не е създаден за демокрация. 
Преди Костенец виждам през прозореца една изоставена фабрика - изпочупени прозорци, паднала мазилка, пропаднал покрив - върху която са се разположили 7 - 8 семейства щъркели. Пълна хармония владее тяхното малко общество. След Костенец виждам изоставена гара, превзета от храстите, почти изцяло скрита от тях. Скоро тревата, тиха и упорита в преследването на целта си, ще победи тухлите.
Чичетата притихват, вглъбяват се в решаване на кръстословицата. Аз продължавам да си зяпам през прозореца. Колкото и гръмогласно, самоуверено да грешим, все някога ще мине природата и ще нанесе поправки по изпитните работи на всички ни.

Sunday, July 10, 2016

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е...

Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях.
Изпълват сърцето със страхопочитание, възторг и копнеж, после се смиляват над него, успокояват го за кратко, смиряват го. 
Малцина са тези, които посмяват да ги предизвикат, да тръгнат на път, да се загубят с пълната увереност, че знаят какво правят. За някой от тях идва всяка сутрин тази жена. Отдалеч се вижда как вятърът развява черната й пола и ръкавите на бялата й риза. Тя стига до края на кея, слиза от колелото, покрива сивите си коси с бял шал с дантели по края, свива ръце пред очите си като бинокъл и гледа към хоризонта. Оглежда цялото море, вдига поглед към небето. И днес никой не пристига. Разтваря длани, покрива с тях лицето си.
Необятни са планините, необятно е морето, огромно е небето над тях и докато се отдалечавам от кея, виждам как един бял шал с дантели по края нежно, с трепет, ги завива целите. 

Такива неща днес.