Thursday, June 22, 2017

Непознати в кухнята или периодите на съседа

Напоследък в кухнята ми гъмжи от непознати. Тази сутрин влизам и гледам една пеперуда с оранжева рокля на черни пръски инспектира колко добре са измити чиниите в сушилника. Снощи два бръмбара се нанесоха на лампата, а някакво друго насекомо, с вид на стара мома със зелена нощница от изкуствена коприна, се чудеше дали при чашите ще му е по-удобно или да се намести и то на лампата.

Интровертната ми душа се гърчи в мъки цяла нощ и половин ден, пък после се реших! Подадох глава през прозореца, за да обясня на съседа, че то бива социален живот, то може любов и приятелство, ама хайде да си спазваме границите на личното пространство. Но! Погали ме по носа миризмата на липа, видях как няколко калинки пъплят по клоните и десетки пчели се пъхат в цветовете, така че навън стърчат само дебеличките им космати дупета. Сетих се как потракваше с клони през зимата и никой не искаше да го навести, почесах се, повъртях се, подръпнах го за близкото листо, пък се прибрах. Така де... всеки си има периоди. Но ако някой има остра нужда от нови приятели - изпращам симпатични, миниатюрни непознати в буркани до посочен адрес.

Такива неща днес.

Friday, June 16, 2017

Съседът цъфна и се влюби

Големи новини! Съседът цъфна и се влюби! Обаче нещастно.

Вчера гледам една сойка го наобикаля. Подскочи на някое клонче, после на друго, поклаща глава, върти опашка, като че иска да се нанася. На съседа му се завъртя главата от нейното внимание. Разкърши се, показа ѝ най-хубавите си клони, повдигна листа - да види тя колко липов цвят се крие под тях. И като замириса на липа, и като зажужаха пчели - любовен облак обгърна блока и цялата градина.

Само дето на свраките, които живеят над нас и от време на време се занасят със съседа, тая работа изобщо не им хареса.

- Та-та-та-та-та! - закрещя първата.
- Та-та-та-та-та-та-та-тааа! - не се забави втората.

Простреляха любовния облак, прогониха сойката, посдърпаха се със съседа и всяка тръгна по нейни си работи.

Тая сутрин забелязах,

Thursday, June 08, 2017

Защо съседът не може да се скрие в кухнята

За всички, които напоследък питат как е съседът - добре е. Малко се е сдухал. Липовият му цвят вече се вижда, но още не ухае и е малък, блед. Но подозирам, че не това е основният проблем. Онзи ден имаше буря и вятърът така се беше разярил, че направо щеше да му откъсне главата и съседът къде, къде пъхна се колкото можеше през кухненския прозорец и право у нас. Аз бих го пуснала и целия вътре, само че не става така в живота. Който се превие твърде от страх или от малодушие, може и да успее да се скрие, но цената на измъкването му ще е твърде висока. Дървото например влиза в кухнята само нацепено и за да отиде в печката. А у нас даже и печка на дърва няма. Съвсем напусто ще си изгние съседът. Опитах се да му го обясня и повече не се е пробвал да влезе вътре. Разбра ме и хем го е страх, хем го е срам, хем се учи да се бори сам с капризите на времето. Стискайте му палци. Такива неща днес.

Thursday, May 18, 2017

Камионът, който прилича на Елвис

През последните година - две се случва така, че пътуваме предимно нощем. Тишина, мрак, никакво или почти никакво движение, фаровете на колата избутват тъмното с по няколко метра напред - все едно летиш или поне плаваш в голямото черно нищо и така е правилно, така е добре.
И изведнъж!
Иззад завоя се задава камион или пък, ако сме на магистрала, отдалеч се виждат светлините му, плуващи в нищото.

Някои камиони са с много светлини на покрива на кабината, с една вертикална, прогаряща очите лампа, монтирана под предното стъкло, с още няколко жълти, бели и червени лампи, сложени над фаровете. Приближават се към нас - бляскави, внушителни, вдъхващи страхопочитание.

Видя ли такъв камион, веднага ми заприличва на Елвис - уморен, тъжен и напълнял. Все още, когато се появява на сцената, момиченцата пищят и късат рокли. Той им се усмихва с белите си зъби, отблясъците от старата му слава ги замайват и те не чуват немощния глас, който от време на време отказва, не виждат шкембето, пристегнато колкото се може с колан. Пайетите и камъните по белия сатенен костюм са достатъчни, за да скрият Елвис и да изтикат напред Краля.

Камионът предупреждава отдалеч, че идва и е най-добре да се пазим от пътя му, защото е голям, тежък, уморен, спира трудно, сменя посоката си бавно, ако изобщо успее. Приближава се, залива ни със светлина, иска ни се да си затворим очите и без това нищо не виждаме. Той бърза, има цел, за която ние не знаем, няма и да разберем, и по-добре. Току-виж сме прозрели, че зад целия блясък на Краля, зад неговата внушителност, стои едно малко, недоспало човече, което натиска лостовете и бутоните на своята лъскава машина и я пришпорва, изстисква я до изтощение, само за да може най-сетне да стигне някъде, където да угаси светлините, да свали костюма и без да предупреждава за опасност да прегърне някой любим или да се сгуши в прегръдките му.

Камионът се разминава с нас, отминава ни, още не виждаме нищо освен бели, светли червейчета, които се гънат пред очите ни. Колата се люшка и се чува заглъхващия глас на Елвис:

We're caught in a trap
I can't walk out
Because I love you too much baby

Такива неща напоследък.

Wednesday, May 03, 2017

Покана за пътуване между тая и оная земя


Написах книга с кратки разкази. Казва се „Тая земя, оная земя“.

На 11 май, четвъртък, вече ще е достъпна за пипане, мирисане, четене и споделяне. В същия ден, от 18:30 часа, ще бъде и първото ѝ представяне пред публика.

Имам да ви разказвам за тази книга и бих искала да ви почета от нея. Затова...

Каня ви на среща в галерия „Кредо Бонум“ на 11 май, четвъртък, от 18:30 часа. Адресът е ул. „Славянска“ 2. Входът е откъм ул. „Бенковски“, срещу служебния вход на Народния театър.

Чуйте предварително запис на четири разказа от сборника.

Благодаря ви за вниманието. Заповядайте.

==========

Мария Донева за книгата: 

„Тая земя, оная земя“е книга за миговете. За всичко, което може да се случи между две съседни секунди. За чувствата, които приглушават нюансите си заедно със слънчевата светлина, пълзяща по стената в топъл следобед. За ярките, макар и понякога неосъзнати прозрения. За острите безпричинни чувства, след които всичко се променя, макар че нищо не се е случило.

Разказите на Иванка Могилска са очарователни със своята крехкост и краткост. Тяхната формула е – обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него. Разкази на ръба между ежедневното и магичното, топли, туптящи, живи, с въздействие, което после бавно отшумява в читателя.“


Какво прави съвсем истинска бяла лимузина в селски двор или парфюмерия "Николета"

Парфюмерия "Николета" е границата между циганската махала и останалата част на града. Четири циганета седят на тротоара пред отдавна неотваряната й врата, и си играят. Майките им си бъбрят наблизо. От време на време някоя проточва врат и души въздуха като котка. Всички деликатни аромати, които е предлагала "Николета", отдавна са измирисани, та сигурно проверяват жените на коя й е загоряла манджата - да си взима детето и да тича към къщи.

Светофарът на кръстовището светва зелено, префучаваме покрай тях, продължаваме си по пътя. Представям си как все пак един ден Николета, единствената дъщеря на престарелия собственик на парфюмерията, се връща в града за постоянно и я отваря отново. Само че вместо тоалетна вода "Янтра", одеколон "Бор", крем за бръснене "Каро" и дезодорант "Маргарита" подрежда по рафтовете "Шанел", "Анес-анес", различни малки шишенца в синьо, розово, червено и жълто, от които се носят непознати ухания. Те се процеждат през старата дограма, плъзват по улиците. Първо завладяват циганската махала, после и останалата част на града. Гъделичкат носовете, галят раменете, карат хората да ходят необичайно отпуснати и да се усмихват един на друг. Пред сивите сгради разцъфват алени и жълти рози, небето просветлява и вече не натиска града към земята, никой вече не изпитва мъка, досада и копнеж да се махне от това място, а само чиста радост от живота. 

Докато подреждам щастливите бъднини на града, минаваме през едно близко село. Виждам в двора на една от къщите съвсем истинска бяла лимузина, покрита криво-ляво с бял чаршаф, затиснат с две автомобилни гуми отгоре. Доказателство, че някой очаква с нетърпение Николета, също като мен, и се готви да я посрещне.

Такива неща вчера.

Tuesday, April 25, 2017

Леконравните капани на пролетта

Откакто се разлисти, съседът изпадна в особено състояние. Върти леко глава  наляво - надясно, листата му потрепват. Приличат на зелени шумолящи фусти на весели госпожици - току се замятат от вятъра на една страна и оголват клони, пък после се хвърлят на другата - да ги погали слънцето.

Ни синигер припарва до съседа, ни сойка, пък и той не ги примамва - обградил се отвсякъде с фусти, стои си, подсмихва се и се поклаща. Свраките не го подкачат, заобикалят го. Не съм забелязала тълпи от бежанци - калинки и бръмбари - да търчат към кухненския прозорец, ама странна ми иде работата.

Излизам с чая на терасата - да си побъбрим по съседски, а той - дървото му с дърво! - се хили:

"Нали знаеш, новите хора и познанства лесно завъртат и на дървото главата, трябва му време да отсее шумата от цвета и да се върне укротено, уморено и поумняло при старите си приятели. Не можеш да помогнеш на някой, който не е узрял за помощта."

И аз си изпивам мълчаливо чая, преглъщайки недългата си лекция за леконравните капани на пролетта.

Такива неща днес.

Tuesday, April 18, 2017

Видео от четенето ми като гост на "Поети в кадър"


Разказвам истории и чета стихове като гост на "Поети в кадър". Между тях са и три разказа от "Тая земя, оная земя". Други четири, чуйте на страницата на книгата


Благодаря на Димитър Григоров и Роберт Леви. 
На вас приятно гледане/слушане.