Thursday, December 01, 2016

Първа долекарска помощ, малко съдбовна история и хепи енд

Вчера, по принуда, разглезената ми душица, изхвръкна от къщи в 7:00 сутринта. Мраз, непочистени тротоари и пързалящи се таксита ме заплашваха по пътя. Справих се с всички препятствия и с плаха надежда в сърцето се добрах до бараките на БЧК, където се провежда курсът за първа долекарска помощ. Мила жена ми каза да вляза в зала 2 и да затварям вратата, за да не излезе топлото. То хубаво, ама за да излезе нещо от една стая, първо би трябвало да е влязло в нея.
Потропвам с крака на 10 градуса и се утешавам, че ще науча полезни и преполезни неща за спасяването на човешки живот. С мен потропват още 10 - 12 човека.
Лекарката, която води курса - симпатичен ветеран, оцелял след дългогодишна работа в бърза помощ - говори на чист, кристален шопски. Пълни ти душата с ударения и подбор на думи. Та тя някак успява да пусне климатика. Той се чуди около половин час дали му се работи днес или не и с въздишка решава да поручи, докато в стаята стане около 18 градуса. Все пак на курс по първа помощ сме, навън е -6 градуса, какъв по-добър момент да се научим да оцеляваме в екстремни условия, няма да се глезим сега.
Слушаме за действието на алкохола върху мозъка и защо не бива човек да кара пил. Защото, приятели мои, "санкциите вече са отвратителни" - да не помислите, че е нещо друго.
Лекарката, която говори и доста полезни и интересни неща, ни обяснява, че в теста - о! ужас! ще правим тест от 15 въпроса в края на курса, о, боже!, о! беда! ами ако не успеем?! - има подвеждащи въпроси. Значи - може да се загражда само по 1 верен отговор. А на някои въпроси и а) и б) са верни! В този случай, трябва да заградим отговор в) - и двата отговора са верни! Капанът е сериозен трябва да се внимава.
Справям се геройски с подвеждащите въпроси и прекарвам следобеда в компанията на очарователен млад мъж, който всячески показва, че ме харесва. Не мога да скрия, че и моето сърце потрепва, сразено от беззъбата му усмивка. Който е невинен, нека пръв хвърли камък, аз хора, устояли на чара на 4 месечно бебе, не познавам.
Вечерта попадам на червенокоса таксиметрова шофьорка, която много обича да чете. Но само книги с хепи енд.
- Как познавате, че една книга ще е с хепи енд? - любопитствам аз. Не ги познавала. И понякога била много разочарована, ако се окажело, че е прочела книга, която няма щастлив край. И за да се "утеши" - цитирам, си препрочитала някоя книга на Даниел Стийл. След като си поговорихме така за литература, ми разказа, че си имала приятел и с него малко съдбовни им били нещата. Няма да ви занимавам с перипетиите около тяхното запознанство, събиране, разделяне и събиране - наистина на съдбовност намирисва.
Важното е, че преди да сляза от колата й стигаме до извода, че трябва да се спазват знаците и на малките, и на големите кръстовища на живота. (И да се внимава с подвеждащите въпроси - добавям мислено аз.) Иначе санкциите са отвратителни.
Такива неща вчера.

Tuesday, November 29, 2016

Сприятеляване със студа

Съседът ме посрещна сутринта с бяла шапка и с бели ръкавички - маха с клони и се кекерчи пред прозореца. На главата му кацнали две свраки, тръскат глави, въртят опашки и си припяват. Аз си правя чай и излизам с филия хляб на терасата, че пет синигера от половин час си искат закуската.

Околните дървета мълчат, гледат ту пренебрежително, ту снизходително към нашата шумна компания и чакат да ни стане студено, да се укротим, да се подчиним на правилата на зимата: мълчи, пести си дъха, дръж топлото вътре, да ти стигне за по-дълго и не се занимавай с неща, които не ти влизат в работата. 

Само че има да почакат. Аз отръсквам главата на съседа от снега, той бръсва тревожните ми мисли с клони и двамата, с прояснени умове и олекнали сърца, се сприятеляваме със студа. 

Такива неща днес. 

Thursday, November 10, 2016

Това, което ни държи живи

В началото на всяко лято командировам цветята си в градината на мама, защото няма кой да ги гледа у дома. Тази година не можахме да съберем цялата зелена компания в колата. Голямата замия, която осинових и върнах към живот преди години, трябваше да остане сама вкъщи. Тя пие вода на 2 месеца веднъж, та реших, че ще устиска и повече. Дръпнах пердатата, за да влиза достатъчно светлина, полях я, утеших я, че ще се прибера навреме и тръгнахме. 4 месеца по-късно, замията беше жива, но цялата извита към прозореца. Клоните й, всички обърнати към светлината, бяха натежали, легнали на пода и почти прекатурили саксията. Чудих се как да й помогна, патерици ли да й правя, друга саксия ли да й потърся, пък най-накрая я завъртях така, че клоните да гледат към стаята, да са с гръб към светлината, и ги подпрях на една възглавница - да не обръщат саксията. Сутринта гледам, замията няма нужда вече ни от патерици, ни от възглавница - клоните й сами са се надигнали, скоро съвсем ще се изправят. Радвам й се и си мисля - пада съществото, става, бори се, това, че следва светлината го държи живо. Такива неща днес.

Thursday, October 27, 2016

Сезонът на радостта

Съседът олися за една нощ. Какво е видял, какво е преживял, та така бързо да му оголеят клоните, какво са се сдърпали с есента, та го е нарочила, не казва. Околните дървета още зарешват руси перчеми, нашият гушнал криво-ляво с най-горните си тънки вейки две свраки и гледа да не се набива на очи.

Един синигер идва на балконска инспекция. Черпя го цяла натрошена филия хляб 100 зърна, белким пошушне какво е станало, докато съм спала. Той обаче няма време за губене. Вика двамата си другари, похапват и скокват и те на главата на съседа. Цирикат му нещо, разтушават го.

Междувременно, гледам, свраките му сложили станиолено пръстенче, пощипват го с клюнове, посдърпват се за вниманието му:
- Тататататата! - ежи се едната.
- Кхатататататтаатататата! - не отстъпва другата.

А съседът - най-шумното дърво в целия двор - успокоен вече, ухилен, люлеее цялата перната дружина и ми намига. Напомня ми, че на някой може да му е любима зимата, на друг пролетта, лятото или есента, но природата препоръчва на всички да са малко над нещата и да живеят предимно в сезона на радостта.

Такива неща днес.

Monday, October 10, 2016

Подготовка за зимата по съседски

Прибрах се най-сетне. 
Поглеждам през прозореца - всички дървета зад блока се чръвнали, накиприли в жълто-кафяви рокли, размятат оранжеви коси, само съседът стои жълт-зелен и потропва с клони по стъклото. 

- Какво ти е, старче? - питам го
- Хшшшшууууууууушшшш! - драска ме нежно по бузата. 
- И ти на мен ми липсваше - отговарям. 

После аз разчиствам работната стая от непотребни вече листове и дреболии, той отвън се поклаща и отронва по някое жълто листо. Мълчим си. Радваме си се. Подготвяме се за зимата, подсещаме се отново за по-важните от важните неща. 

Такива чудеса днес. 

=====

Прочети още за съседа, това чудо на природата: 


Wednesday, October 05, 2016

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в...

Баба, с глава като топлийка, се оглежда в стъклото на затворена будка за вестници. Приглажда бялата, късо подстригана коса, подрежда си бретона, после стисва бастуна и промърморва: "Хайде, момиче, да приберем старата у дома."

Такива неща днес. 

Friday, September 09, 2016

Още една история

Плюшкин на историите съм аз. Глупавицата ми - тоя антиквариат, кинкалерия, галерия и пощенска станция в едно - е претъпкана, но видя ли дантелките или разпраното на някоя нова история, не мога да се въздържа, намирам й място по рафтовете и в чекмеджетата. Скъсаната все ще й дойде времето да я зашия, тази с дантелките все ще се намери случай да я покажа. Не ги търся нарочно, те ме намират. Прибира ми се вече у дома, говори ми се със съседа - ще му окапят всичките листа, докато се видим, пие ми се чай от моята чаша и ми се загръща в червеното одеяло с ръкави. Докато си мисля това и се шляя по улиците, аха и да настъпя една чужда история, изхвърлена на пътя. И за да не е саминка и тъжна, прибрах я.

Цъкни на снимката, за да прочетеш историята.